Моето психично здраве

Много ми е трудно със заглавията. Отначало мислих този текст да бъде озаглавен "психичното здраве на жената, на майката", но нима и мъжете, бащите, също не трябва да се грижат за своето психично здраве, та нали ние всички сме човеци, търсещи цял живот себе си, мъчейки се да открием отговорите на - Къде отивам? С кого съм тръгнал? Защо съм избрал това?

Навярно ще говоря повече за женското психично здраве, просто защото ми е по-познато, за което се извинявам. Искам отново да похваля мъжете, защото от тях можем да взимаме пример как да се грижим за своето психично здраве. Те не са лекомислени. На тях не им е през оная работа. Това, че мълчат повече или не взимат отношение по всеки въпрос, не е защото не им дреме. Според мен те изживяват всичко вътрешно и не дават израз на всяка тъпа мисъл, минала през главата им. 

Един ден, взимайки сина си от градина, в неговия шкаф беше някаква неразбория. Ние делим шкаф с още едно дете. Дрехите бяха смачкани, обувките една върху друга, бутилката с вода беше най-отзад и трудно достижима. Не съм правила проблем и не съм се изнервяла, но направих изречение: Оффф, иде ми да сгъна всичко и на моето, и на другото дете, да подредя, ужасно е тясно, трябва всяко дете да има индивидуален шкаф, нищо не откривам, има толкова излишни дрехи, защо не са прибрани, как си взима водата да пие, ако е жаден!

Бащата, който оправяше в този момент своето момче, привидно не в много добър вид, брадясал, с работни дрехи, сега слязал от скелето сякаш, каза нещо проникновено като лайф коуча Робин Шарма. Нещо, по което е работил и мислил в усамотение, открил е целта на живота и сега може да я раздава на останалите, висшата цел, житейската практика. Каза: Абе, защо се ядосваш? Нищо не е станало. Какво ти пука?

Баси, човека, казвам си. Първо това изобщо не звучи като цитат от "Монахът, който продаде своето ферари", второ - много е лековато и същевременно непосилно трудно.

Довърши ги тези изречения. Да не ми пука? Да не се напрягам? Хайде де, кажи същинската част, как се постига, какви са практиките? Това тренира ли се? На скелето и плочата такива неща ли си говорите по цял ден?

Жената слага всичко на плещите си и го демонстрира. Тя пълни цял живот раницата си с багаж. Излишен. Тежък. Огромен. Ако иска да освободи раницата си и да извади някой товар от там, за да върви по-леко, жената започва за изпитва вина. Задържа още товара и дори освобождава място за нови багажи.

Едва когато раницата вече не може да се затвори, вървенето стане трудно, спира, за да почине, изпитва моменти, в които иска да хвърли раницата в някой язовир, тогава жената започва да обръща внимание на психичното си здраве.

Защо психичното здраве на жената се влошава?

• Майка е, има отговорности и мисли за десет неща едновременно;

• Еднообразието я задушава и психира - да ставаш всеки божи ден и да знаеш точно какво и кога ще правиш е ужасно.

• Семейният диван. Негово величество. Господар и слуга. Не бива да стоим и умираме на дивана. Ако не всеки ден, то поне през четири дни трябва да правим нещо като двойка.

• Неразбирането от приятелки. Не споделям с всяка приятелка проблемите си и бита си, чисто и просто, защото няма да бъда разбрана. Избирам с кой да го правя.

Според мен от неразбирането идват доста проблеми, защото или ще получиш грешен съвет, или някой ще те гледа като преяла крава, или ще го уплашиш, или ще се идентифицира като непознат, няма да бъде съпричастен и достъпен, ще заеме позиция на бягство и ще се дистанцира. Най-добре би те разбрал човек, минал през същото, способен на изслушване, да бъде полезен, адекватен, съпричастен и такъв, с който се сходни като характери. Противоположностите се привличат ли? Ами, аз съм стрелец, моля те, не си служи с празни приказки пред мен, бъди човек и ме изслушай.

Годините на вашето приятелство нямат никакво значение. Тотално никакво, съжалявам. Има значение отношението, което имате едни към други като хора, като приятели. Какво значение има, че се познаваме от десет години, ако ти няма да ме разбереш? Нямаш способност да влизаш в чужди обувки. Нямаш способност да видиш нещата през моите очи. Някой друг, който познавам от една година, притежава обаче всичко това. Ще ви обичам и двамата, но ще отида там, където ще получа разбиране, което е ключово за моето психично здраве.

• Чуждото съдене и сочене с пръст. Вероятно човешкото същество иска да каже много неща, да ги изрази и да намери съмишленици, но се възпира, защото ще бъде подложено на линч и съдене от друго човешко същество с не по-малко идиотски хал. Няма тайна и няма ключ.

Просто не трябва да ти пука, наистина.

Изрази нещо, за да стигнеш до друг.

Изрази нещо, за да помогнеш на друг.

Изрази нещо, за да откриеш друг.

Споделената болка или проблем е животоспасяваща. Понякога искаме да чуем, имаме неистово желание да разберем отсрещната болка, за да заглушим нашата собствена. Няма да бъдеш съден. Няма и да се изложиш. Това е мислене в посока моето психично здраве, а не затваряне, за да се влоши. Споделеният смях също е животоспасяващ.

• Понякога бащата не помага на майката с грижите за детето. Изрази се отново. Изрази се втори път. Никое човешко същество не чете мислите ти. Никое човешко същество не е длъжно да знае мислите ти. Дай ги. Кажи ги. Искаш разбиране, а самата ти не го даваш като мълчиш. И аз не разбирам от мълчание. Дори мълчанието ме изнервя. Говори. Кажи си проблема.

Само така разговорът ще роди резултат. Но не забравяй, не можеш да разбиеш навик с един разговор. Това ще бъде процес и често ще трябва бутане до постигане на резултата. Едно обаче е сигурно - когато мълчиш и тайно се молиш някой да прочете мислите ти и да стане чудото, последното няма да дойде. Изрази се и говори какъв точно ти е проблемът и как би искала да ти се помогне. Прав текст, без заобикалки и без три кобилици вода. Чисто.

• Не гледа какво е в нейната паница, гледа чуждата и постоянно се сравнява.

• Няма кой да ѝ помага; има твърде много хора, които ѝ помагат. Странно, нали? Но и това се оказва фактор.

• Все още се срамува, страхува или не иска да отиде при психолог.

Писала съм доста по тази тема и не искам да се повтарям. Цялата работа не е късмет, а да откриеш с труд правилния, подходящия и точния за теб психолог. Не всеки става, не всеки би се справил, няма какво да се лъжем. Открива се с труд.

Категорично по-добре да се посети (не кой да е), да се направят няколко разговора с посока. Отговори добрият психолог не дава. Няма такъв. Добрият психолог те насочва към откриването на отговорите, чиито въпроси задаваш. Той само маркира пътя. Ти сам вървиш по него. Това си е твоя работа.

Твърдо подкрепям, вместо от човешкото същество да става безполезен, непълноценен, страдащ, депресивен, уплашен човек.

• Започва да обвинява мъжа си за всичко, което ѝ се случва. Заради него стана това; заради него не ходим там; заради него нищо не правим; заради него не се виждаме с никой; заради него аз нищо не правя; заради него в момента съм в това състояние. Донякъде мога да се съглася с всичко, но само донякъде.

Жената сама трябва да разбере какво иска, как да го постигне и като вземе решението - да го направи. Не можеш да прехвърляш цялата вина на друг. Наскоро, вярвате или не, жена, която много ме харесваше ме разсприятели. Видях, че вече не сме приятели във "Фейсбук", стори ми се доста странно, при все че получавах само комплименти от нея. Комуникирали сме в месинджър и винаги сме се държали добре една с друга. Винаги. Не сме се нагрубявали. Именно затова и ми се стори странно това нейно действие.

Реших да ѝ пиша съобщение, защото много искам да разбера причината, за да разбера чисто за себе си къде съм сгрешила. Написах ѝ - "Къде точно сбърках, какво направих, с което да те обидя, кое мое действие провокира чак това, какво направих, за да вземеш това решение? Извинявай за нахалството, но наистина ми е важно. Искам да знам какво съм направила, ако вината е у мен.".

Мислете ме за жалка ако искате, нямам проблем с това. Много проблеми щяха да са решени до минути, ако повече хора постъпваха по този начин, питайки и интересувайки се. Вероятно е ставало въпрос за лицемерно отношение, но все пак очаквам отговор. Не търся вина в нея. Търся я в себе си. 

По същия начин е и в семейството. Нека първо видим какво ние правим за другия и после да правим анализи той какво прави за нас.

Аз не чакам някой да ми осигурява разнообразие. Аз правя разнообразието. Преди години очаквах от мъжа си да ми казва какъв път да поема, да ми казва какво да правя, да взима едва ли не той решението вместо мен, защото така е по-лесно и по-удобно за последващи обвинения - заради теб стана така, теб послушах. Осъзнавайки тази простащина, спрях да я практикувам. Отговорност за това, което правя, имам само аз. Съответно и вината е само моя.

• Факторът, че някои идеи нямат градация. Има училища за бременни, нали така. Безплатни, платени и малко повърхностни, можем да обсъждаме няколко профилирани неща, повече не. После какво? После какво става с моето психично здраве? Искам да открия други нещастници като мен. Открих ги на място, което сама си създадох, другите не ми даваха това, от което душата ми и психичното ми здраве имат нужда.

Психичното здраве е нещо от съществено значение, на което всички ние трябва да обръщаме внимание, да го храним, да го чистим, да го освобождаваме, да му помагаме, да го пазим, ако искаме и телесното здраве да бъде добре.

Купуваш си авокадо, нискомаслено мляко, зеленчуци, ядки, ленено семе, маково семе, безброй сайтове ще ти предложат бързи рецепти за здравословна храна. Но какво правиш за психичното си здраве? Не са чията и спирулината тези, които помагат на ума ти. В момент на криза тонове макадамия и тиквено семе няма да са ми на помощ. Психичното здраве трябва да бъде споделено и да бъде говорено. 

Да запазиш спокойствие в момент на криза може да спести години на болки и мъки. Попитай себе си - Верни ли са тези думи? Нужни ли са тези думи? Добри ли са тези думи?

Ако е така, ги изречи на останалите.

Четете още интересни текстове на автора в Групата "Истории от Гардероба"