Поглед към съдбата на един златен символ на югославското кино - Любиша Самарджич
От Нели Славова
Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие в миньорско семейство, работещо във въглищна мина - Йелашница близо до Нишка баня. Баща му Драган умира рано, когато Любиша е едва на 9 години, а майка му остава сама с три деца.
Това е времето на германската окупация, а след това и освобождението, времето на лишения и бедност, в което Любиша израства в южната част на Сърбия. Още в гимназиалните си дни Любиша помага на майка си, като върши различни работи.
През училищните ваканции работил при чичо си, който имал работилница за пишещи машини. Бил е портиер в хотел Сърбия, работил е при майка си в сладкарница - носил е лед и приготвял сладолед. Всяка сутрин Любиша събирал празни торби, за да отиде до "Албатница", на километър и половина от Гражданската болница в Ниш, за да вземе плочи лед. Натоварвал ги на гърба си и пътувал с тях в трамвая. Не липсвали и инциденти.
След като завършил гимназия, решил да учи право. Скоро обаче му хрумнал друг акъл и се записал в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград в класа на Боян Ступица.
Ступица веднага забелязал таланта му и по негово настояване Самарджич получил стипендия от Atelje 212. Като студент Самарджич участвал в няколко театрални пиеси в Югославския драматичен театър, но никой не могъл да предположи, че това ще бъде целият му театрален живот.
Получил предложение да играе във филма ''Prekobrojna" още в началото на кариерата си, а със стипендия от Ателие 212 театърът е на негово разположение. Боян Ступица обаче настоявал, че Любиша трябва да вземе решение какво да прави, защото не може да работи и на двете места.
Това криело известен риск, но било и филмово приключение, в което Любиша влязал. Това били времената в края на петдесетте години, когато всички били очаровани от филмите и киното, от публиката, актьорите до режисьорите, защото телевизията все още не била позната в домовете на югославяните.
Самарджич получил първата си роля във филм на 25 години. Той играе във филма "Игри на скеле" (1961) на режисьора Сречко Виганд (Вейганда). Така привлича вниманието на критиците с поредната си роля на очарователен тромав, непохватен мъж във филма "Преброен" (1962) на Бранко Бауер.
Само след три филма той получил главната роля и едноименния прякор Смоуки във филма "Пясъчен град" (1963). За всяка роля се подготвял сериозно, все едно е първа в живота му, разказват колегите му.
Във филма (1966) "Орлите летят рано" на режисьора Соя Йованович, той играе известния герой Никола Бурсач. През същата година участва във филмите "Protégé" на Valdan Sjepejčić, "San" на Đurša Đorđević. През 1967 г. играе във филма "Нож" на режисьора Зика Митрович и във филма "Утро" на Периша Джорджевич.
Печели известност в партизански филми и особено се откроява във филмите на Велко Булайич ''Битката при Неретва" и ''Козара". Когато започват снимките на ''Битката за Неретва" през 1968 г., това е най-големият европейски филм по отношение на продукцията.
В снимките на партизанския филмов спектакъл участват над 3000 статисти – членове на ЮНА, а продукцията е на хърватски, македонски, босненски, словенски, италиански, немски и сръбски продуценти.
Интересното в този филм е, че известният художник Пабло Пикасо е направил плаката. Плакатът е отпечатан в малък брой тираж и е подписан на гърба от великия испански художник.
В периода от 1973 до 1988 г. той получава цели шест Златни арени на хърватския филмовия фестивал в Пула за своите актьорски постижения, където става най-награждаваният актьор. Получава награда за най-добра актьорска двойка с Весна Чипчич в телевизионния сериал "Горещ вятър" на Александър Джорджевич на филмовите срещи в Ниш.
Получава наградата на AVNOJ за цялостно творчество (1988), наградата "Павле Вуисич" (1995) и наградата на Академията "Иво Андрич" (2005) - за ролите си в югославската кинематография.
На лицето на Самарджич беше изписана онази искрена усмивка, която преди всичко бе негова запазена марка. Спомняйки си за един човек чрез най-добрите му творби и това, което е оставил на другите, определено ще запомним Самарджич с най-красивите му роли.
''Идвам от миньорско семейство и смятам, че миньорският хляб е много тежък. Като дете запомних нещо много важно, а именно да уважаваш човека на всяка цена и да правиш жертви за всички. Винаги съм влагал сърцето и искреността си в играта, искайки ги обратно на всяка цена. За щастие, тази моя честност беше от решаващо значение за мен, за да имам голямо, огромно доверие като автор и сред колегите си.''
Може би най-повторената роля, в която Любиша се превъплъщава в любимия герой на Боривой Шурдилович Шурда, със сигурност е в сериала и филма ''Приключенията на Любивой Шурдилович", т.е. ''Горещ вятър" от 1980 г., последван от голяма слава. Песента ''A sad adio'' (Да си вземем сбогом) в изпълнение на Желко Самарджич се превръща в тотален сръбски химн на тази епоха.
Въпреки че след това става разпознаваем като непохватен персонаж с оглед на ролите, които играе, образът на сърдечен баща във филма "Баща ми за известно време" го нарежда сред сериозните актьорски редици.
В началото на 90-те години той зарадва всички с ролята на Бошко Симич в сериала "Полицай от Петлово бърдо", а последната му роля е през 2013 г. във филма "Дъждовен мирис над Балканите".
Любиша бил женен повече от 50 години за своята Миряна.
''Срещнах я в Блед, където служих в армията, а тя беше там със семейството си на почивка. Миряна беше на 17 години, аз на 26. Когато разбрах, че имам пред себе си интелигентен човек, който буди любов и страст в мен, се опитах да я завладея с всички сили. Беше трудно, защото смяташе, че актьорите са бохеми. А дядо ѝ, протойерей на църквата Срем-Митровац, ѝ казваше: ''И така, къде е актьорът да го видим?" Но с воля, упоритост и любов успях да я спечеля'' - разказвал Самарджич.
Болестта на сина му е истинската причина за решението на Любиша да стане и режисьор.
''Не беше поради желание, а от необходимост, за да оцелеем. Имахме дългове, които трябваше да върнем, ходихме по болници със сина ни'', спомня си Миряна.
Любиша бил съкрушен от смъртта на сина си Драган, който на галено наричали Гага. Едва на 34 години загубил битката с левкимията.
''Когато Гага си отиде, си мислех, че няма да издържа дълго. Мира ме понесе на гръб, защото усети, че паднах морално, отслабнах, загубих желание за каквото и да било. Тогава тя ми каза: ''Човече, животът е смърт, запомни това! Продължавай да работиш, защото в това ще намериш смисъла на оцеляването". И беше права.''
На 8 септември 2017 година, на 80-годишна възраст Любиша Самарджич починал в Белград.
''Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син, там ще бъда обичан. Беше ми много болно, че не съм при него.''
Предлагаме ви и: Един мъж на петдесет - Матю Макконъхи
Хавиер Бардем - ''Ако е писано да умра днес - живях, опитах и се справих добре''
Венсан Касел - "Добрите момчета трябва да са малко мръсни, иначе просто са скучни"
