Най-красивите актриси от ''златната ера'' на италианското кино

Джина Лолобриджида, Моника Вити, Клаудия Кардинале, София Лорен и Вирна Лизи – тези имена са синоним на женственост, елегантност и неподправена красота. Те са икони на италианското кино от Златната ера, когато блясъкът не се постигаше с филтри, а с естествен чар и харизма.

Тези актриси притежаваха уникална красота, която не се нуждаеше от корекции и подобрения. Техните извивки, изразителни очи и пленителни усмивки бяха достатъчни, за да ги превърнат в световни звезди, каквито са и днес. Те излъчваха увереност и женственост, които идваха отвътре, а не от външни намеси.

Днес жените са подложени на огромен натиск да изглеждат перфектно. Социалните мрежи са пълни с филтрирани снимки и ''идеални" лица, което неведнъж съм казвала, че създава нереалистични очаквания, комплекси и психологически проблеми. В стремежа си към съвършенство, много жени се подлагат на козметични процедури и интервенции, които често водят до загуба на индивидуалност и естественост. Ботокс, филъри, лифтинг, мезоконци, хиалурон – това са само част от процедурите, които се предлагат на пазара. Въпреки това, много жени се чувстват несигурни и продължават да търсят нови начини за да подобрят външния си вид за сметка на вътрешната си стойност.

Контрастът между естествената красота на италианските актриси от Златната ера и филтрираната реалност на съвременната жена е очевиден. Докато първите са се гордеели с индивидуалността си и са излъчвали увереност и сексапил, вторите често се крият зад маска от филтри и корекции. Естествената красота е вечна и неподправена. Тя идва отвътре и се изразява в увереност, харизма и индивидуалност. Филтрираната реалност е временна и фалшива. Тя създава нереалистични очаквания и води до загуба на идентичност.

Във времето, в което живееха Джина Лолобриджида, Моника Вити, Клаудия Кардинале, София Лорен и Вирна Лизи, на почит беше естествената, автентична женска красота. Индивидуалността беше ценена, а жените не се стремяха да приличат една на друга. Всяка от тях притежаваше уникална красота, която беше възхвалявана и уважавана. Всяка беше различна от другата и именно в това беше ценното.

Джина Лолобриджида

Офицер на Ордена на изкуствата и литературата и еталон за женска красота, Луиджина Лолобриджида е родена през 1927 г. в италианската област Лацио и прекарва детството си в малкото градче Субиако. През 1947 г. Джина става трета на конкурса ''Мис Италия'' и макар да не ѝ липсват обожатели, тя се омъжва само веднъж - за Милко Скофич, югославски лекар, който по-късно ѝ става мениджър. Заедно живеят 19 години, ражда им се единственият син Мирко младши, но през 1971 г. двойката се развежда.

През 1950 г. режисьорът Хауърд Хюз кани Джина в Холивуд, но тя отказва и предпочита да продължи да се снима в Европа. През 1952 г. излиза филмът ''Фанфан-Лалето'', в който тя участва заедно с Жерар Филип в главната роля. Филмът печели награди на кинофестивалите в Кан и Берлин, а славата на актьорите достига световни мащаби. Игнорирането на холивудски роли вече е невъзможно: Лолобриджида се снима в първия американски филм ''Beat the Devil'', партнирайки си с Хъмфри Богарт. След участието си във филма ''Най-красивата жена на света'' (1955 г.) актрисата е наречена еталон за италианска красота, както и удостоена с приза ''Най-добра актриса'' на филмовите награди ''Давид ди Донатело''.

Върхът на актьорската кариера на Джина настъпва през 60-те години на миналия век, а в края на 70-те години тя почти напуска филмовата индустрия, обяснявайки това с монотонността и неоригиналността на сценариите. Според нея всяка роля трябва да е по-добра от предишната, а многобюджетните едностранчиви филми не предизвикват интерес и желание да участва в тях. По-късно Джина Лолобриджида се захваща с фотожурналистика и снима емблематични личности на века, сред които: Салвадор Дали, Фидел Кастро и Одри Хепбърн.

Умира на 95-годишна възраст на 16 януари 2023 г. в Рим, Италия.

Портрет на Джина Лолобриджида около 1960 г. 

София Лорен

София Лорен е италианска дива, която завладява света през 60-те години на миналия век. София е родена в Рим през 1934 г. Израства в малкото рибарско градче Поцуоли и на 14-годишна възраст печели местния конкурс за красота. Участвайки в подобни конкурси, тя привлича вниманието на филмовия продуцент Карло Понти. Въпреки разликата от 22 години, предишния брак на Понти и осъждането от страна на консервативната общественост, двамата сключват брак: първият път е тайна сватба в Мексико (в онези години Понти е все още женен за генералската дъщеря Джулиана Фиастри и дълго време не може да получи развод), а през април 1966 г. официално се бракосъчетават, с което узаконяват връзката си.

Карло и София са заедно до неговата смърт през 2007 г., когато той умира на 94-годишна възраст от белодробни усложнения. На въпрос дали би се омъжила повторно, София отговаря категорично: ''Не. Никога. Невъзможно е да обичам някой друг.''

Първоначално София носи псевдонима Ладзаро, но по-късно го променя на Лорен. Актрисата постига световна слава през 60-те години на ХХ век, когато започват да я снимат в Холивуд. През 1962 г. тя печели ''Оскар'' за най-добра актриса в чуждоезичния филм ''Чочарка'' с Жан-Пол Белмондо, а също така получава награда на филмовия фестивал в Кан. Работи съвместно с Марлон Брандо в ''Графиня от Хонконг'' (1967), Грегъри Пек в ''Арабеск'' (1966), Пол Нюман в ''Лейди Л.'' 1965 г. превръща София Лорен в най-популярната актриса в света, която успява да работи с почти всички секссимволи на Холивуд. Към края на 70-те години все по-рядко ѝ се налага да участва във филми. Известно време не може да има деца, съпроводено с дълго лечение. Преживява два спонтанни аборта, преди да роди синовете си. През 1968 г. ражда сина си Карло Понти-младши, а през 1973 г. се появява Едоардо Понти. 

Животът на Лорен е празник на нейното наследство, а отказът ѝ да се впише в обществените очаквания я превръща в модел за подражание на жените, които искат да приемат собствените си несъвършенства. 

София Лорен релаксира на либийската снимачна площадка на приключенския филм ''Легенда за изгубените'' в пустинята, 1957 г.

Клаудия Кардинале

През 2011 г. ''Лос Анджелис Таймс'' обявява Клаудия Кардинале за една от 50-те най-красиви жени в световната филмова индустрия. Кардинале е родена през 1938 г. в Тунис, родителите ѝ са италианци, но тя не говори езика, докато не започва да участва в снимките на италиански филми. Клаудия смята, че родният ѝ език е френският, но владее и арабски. В киноиндустрията бъдещата звезда успява да попадне, след като печели конкурс за красота, където избират най-красивата италианка на Тунис. Наградата и билетът към бъдещето е покана за участие във Венецианския филмов фестивал. За първи път тя подписва договор с филмовата компания ''Vides'', според чиито условия не може да качва килограми, да си подстриже косата и да се омъжи.

На 19-годишна възраст е изнасилена. В автобиографията си актрисата пише, че е забременяла вследствие на изнасилването и не е искала да прави аборт.  През 1958 г. ражда сина си Патрик, когото представя за неин по-малък брат, за да не навреди на репутацията си и филмовата си кариера.

Сключва брак с продуцента на ''Vides'', Франко Кристалди, който продължава от 1966 до 1975 г. Нейната голяма любов е режисьорът Паскуале Скуитиери, с когото имат една дъщеря - Клаудия.

Интересен факт е, че в първите италиански филми на актрисата ѝ се налага да бъде дублирана от друга жена - френският ѝ акцент остава все така очевиден, а гласът ѝ е доста нисък и дрезгав. Едва след участието си във филма ''Осем и половина'' на Федерико Фелини Кардинале си позволява да озвучи ролята си. 1960-70-те години се превръщат в най-доброто време в кариерата на Кардинале: тя се снима в култовия филм на Серджо Леоне ''Имало едно време на запад'' (1968), а през следващите десетилетия играе по-сложни и психологически роли.

През целия си живот Клаудия е участвала в защитата на правата на жените. Участвала е и в борбата срещу СПИН и в признаването на правата на хомосексуалистите. Освен това ангажираността ѝ с редица хуманитарни каузи я кара да получи титлата ''посланик на добра воля'', присъдена от ЮНЕСКО през 1999 г. Фондацията на Клаудия Кардинале, създадена през 2022 г. с подкрепата на дъщеря ѝ, има за цел именно да увековечи тази традиция на силна ангажираност, която я характеризира. През 2009 г. във Виена Кардинале получава и наградата ''Women's World Award''. Печелила е награди на много филмови фестивали, включително награди от Венецианския филмов фестивал, Орден на Почетния легион, кавалер на Почетния легион, Орден за изкуство и литература и Златна мечка.

Клаудия Кардинале е известна със своята независимост и силен характер. Тя е против пластичната хирургия. Понастоящем Клаудия Кардинале е посланичка за жените и околната среда на ЮНЕСКО в Африка.

Клаудия Кардинале във филма ''Fitzcarraldo'', режисиран от Вернер Херцог, на снимачната площадка в Перу, 10 юли 1981 г.

Моника Вити

Родена като Мария Луиза Чечиарели в Рим на 3 ноември 1931 г., тя е третото дете на Анджело и Адел (Витилия) Чечиарели, чието фамилно име тя приема и съкращава за целите на актьорската си кариера.

Моника Вити се превръща в икона на италианското кино и жена енигма. Получава пет пъти наградата ''Давид ди Донатело'' (без да се броят другите награди) и е член на журито на филмовия фестивал в Кан. Още от младежките си години участва в театрални постановки, опитвайки се да се освободи и да се отърве от комплексите. При втория си опит постъпва в Римската академия за драматично изкуство и се посвещава на професионалната сцена, като участва в пиеси на Брехт, Макиавели и Йонеско.

През 1954 г. излиза филмът с първата роля на Моника Вити - това е само началото на нейната кариера. Успехът на актрисата идва благодарение на участието ѝ във филмите на Микеланджело Антониони, с когото се запознават през 1957 г. Тя се превръща не само в муза за режисьора, но и в негова спътница в продължение на много години. Получава световно признание и слава след излизането на филмите: ''Приключението'' (1960), ''Нощта'' (1961), ''Затъмнение'' (1962), ''Червената пустиня'' (1964). Тези четири години са истински пробив в кариерата на актрисата. Моника Вити се снима и в комедийни роли - има няколко десетки такива. През 80-те години се пробва като режисьор и сценарист, а в края на века напуска киното.

''Вярвам, че киното има способността да улови човешкия дух и да демонстрира устойчивостта на човешката душа.''

Умира на 90-годишна възраст на 2 февруари 2022 г. в Рим, Италия.

Моника Вити позира със сценичния костюм, който ще носи, за да интерпретира драмата ''After the Fall'' от Артър Милър, Италия, октомври 1964 г.

Вирна Пиерализи

Вирна Лизи е италианска актриса, родена през 1936 г. в Анкона, Италия. Първоначално привлича вниманието с красотата си, така че първите роли получава не заради талант, а поради изключителни природни дадености. Така тя е забелязана от певеца Джакомо Рондинела, който представя Вирна на продуцента Антонио Фериньо. Един от първите филми с нейно участие е музикалната комедия ''Такъв е животът'' (1954 г.). Вирна пробива в Холивуд след роля в черната комедия ''Как да убиеш жена си'' (1965 г.), чиито продуценти търсят красива блондинка, способна да се конкурира с Мерилин Монро. Сред известните филмови партньори на Лизи са Франк Синатра, Тони Къртис, Джак Лемън и Антъни Куин.

Вирна обаче няма намерение да остане в Холивуд - семейството ѝ я чака в Италия, така че след известно време тя се връща в родината си.

''Холивуд ми предложи да бъда кукла, но аз отказах. Предпочетох да бъда човек. Не искам да бъда най-красивата. Искам да бъда най-истинската. Никога не съм искала да бъда просто украса в нечий филм'' - казва Вирна.

Единственият ѝ избраник за цял живот е бизнесменът Франко Пеши, с когото живеят в брак повече от 50 години. Двамата имат син - Корадо Пеши. След 60-те години на миналия век тя активно продължава да се снима във филми и се опитва да избира по-сериозни роли, които да разкрият пълния потенциал на актрисата. От 70-те години на миналия век започва да получава все повече филмови награди и най-накрая постига признание през 1994 г., получавайки наградата на филмовия фестивал в Кан и става носителка на наградата ''Сезар'' за ролята си на кралица Катерина Медичи в историческата драма ''Кралица Марго''. 

''Ако красотата е проклятие, то талантът е благословия.''

Умира от рак на белия дроб на 78-годишна възраст на 18 декември 2014 г. в Рим, Италия.

Портрет на Вирна Лизи, 1965 г., Мадрид, Испания.