Сблъсъкът на две епохи: Защо самотата вече не е присъда?

В трети сезон на ''Сексът и градът'', епизод 10, озаглавен ''Всичко или нищо'', Кари, Миранда и Шарлът се събират на гости в Саманта, за да отпразнуват покупката на новия ѝ апартамент в Манхатън. Щастлива от постигнатото, още повече успех, който дължи на себе си, Саманта отваря прозореца и изкрещява през него: ''Виждаш ли ни, Манхатън? Имаме всичко!''.

Малко по-късно, към края на епизода, Саманта Джоунс – въплъщението на независимата и самодостатъчна жена – се разболява от грип. Тя току-що се е нанесла в своя нов, луксозен апартамент в Манхатън, символ на нейния успех. Светлината от прозореца ѝ пречи и тя дърпа завесите, но корнизът пада на земята. В отчаянието си Саманта започва да звъни по телефона на различни познати мъже, които да се притекат на помощ, но те ѝ отказват с различни причини и никой не отговаря на призива ѝ. Вечерта идва Кари, която да ѝ помогне и Саманта произнася една запомняща се реплика: "Няма значение колко много имаш, ако нямаш никой до себе си. Ако няма кой да го е грижа за теб – нищо няма смисъл."

Един от най-силните образи в сериала осъзнава, че цялото богатство, успехи и влияние, не струват нищо, ако няма кой да се погрижи за нея. Тази сцена стои като напомняне, че независимо от това колко сме силни и успешни, всички ние имаме нужда от другите. Тя не осъжда самотата, а по-скоро ни показва, че човешкият живот се обогатява от споделените моменти и подкрепата на близките - понякога приятели, понякога роднини, а ако имаме късмет - подкрепата на сигурен мъж.

Животът ни, подобно на историите, които обичаме, е пълен с обрати и променящи се перспективи. Понякога се налага да преживеем нещо, за да разберем истинския му смисъл. Предпоследният 11-ти епизод на ''And Just Like That'' ни учи на едно и също – за човешката нужда от връзка и за силата на собствената ни компания.

Самотата винаги е била фундаментална тема. Страшно ли изглежда самотата или има красиво лице? Гледа ли те странно обществото, когато си сам или вече е нещо напълно приемливо? 

Ще ви разкажа за майка ми. Не се сещам за по-ярък символ в живота си в това отношение от нея. Майка ми не е пример за самотница, о, боже, нищо подобно. Докато много от нас все още изпитват страх от празнотата, която оставя липсата на партньор, има хора, които я превръщат в сила. Майка ми, останала вдовица преди петнадесет години, е живо доказателство, че щастието е вътрешно състояние, а не външно обстоятелство. Нейната независимост не е продиктувана от принуда или отчаяние, а от вътрешна пълнота. Тя не се нуждае от мъж, за да се наслаждава на живота си. Ходи на концерти, на разходки край морето, на театър, дори ходи и на Джулая. Разбира се, майка ми има приятелки, с които споделя много моменти, но когато те не могат, тя не се ограничава и не се лишава от преживявания. Подобно на Кари - не може да ходи с обувки, чиито подметки са равни.

Примерът ѝ отива отвъд образите на филмовите героини, защото майка ми не пие "Космополитън" в шикозни барове, нито търси нови запознанства. Нейната история е по-тиха и дълбока. Тя е за способността да намериш смисъл и радост в собствената си компания, да бъдеш цялостен сам по себе си. Това не е просто умение да се справяш сам, а е вътрешно усещане, че си достатъчен. Това е истинската сила – да не позволяваш на обстоятелствата да те определят, а сам да пишеш своята история. Погледнато през моята призма, това е висша лига. Извън това обаче, когато си счупи крака - се обади на мен. Когато вдига високо кръвно - се обажда на мен. Когато иска да пере завесите (някой трябва да ги свали от корниза и после пак да ги закачи) - се обажда на мен. Да, ние сме хора и като такива винаги ще имаме нужда едни от други, това е универсалната човешка потребност от принадлежност.

Instagram: justlikethatmax

Години по-късно, в продължението на сериала, "And Just Like That", перспективата се е променила. Предпоследният 11-ти епизод, ни представя Кари, която се опитва да осмисли своя нов живот. Тя пише роман, чието действие се развива през 1846 г., и на финала оставя главната героиня да се наслаждава на градината си в собствената си компания. Нейната издателка правилно отбелязва, че през 1846 г. една жена, останала сама, е била обречена на несигурност и социално отхвърляне и подобен край е равносилен на трагедия. В книгите и във филмите това не изглежда като happy end. Днес обаче обществото ни възприема самотата по различен начин. Тя вече не е присъда, а може да бъде и осъзнат избор или житейско обстоятелство, което не определя непременно щастието. Кари предава своя роман на редакторката си, която отбелязва, че в наши дни подобен завършек е вдъхновяващ, а не трагичен.

И все пак, страхът от самотата остава. Приятелката на Кари, Лизет, споделя, че се страхува да живее сама и за това е преобразувала стария апартамент на Кари, така че в него да живеят още наематели.

Финалната сцена на епизода ни показва, че самотата може да бъде и нещо друго. Кари влиза в къщата си, събува си обувките и ги оставя до много други чифтове в коридора. Обувките винаги са били нейната страст, олицетворение на нейната индивидуалност и път. Тази сцена не е картина на празнота, а на пълнота – на живот, изграден от собствени избори, преживявания и идентичност. Тя не е трагична вдовица, а жена, която се е научила да цени собствената си компания. Приятелката ѝ Лизет, която се страхува от самотата, е контрапункт на Кари и показва, че този страх все още съществува в много хора. Проблемът не е в това дали си сам, а в това как се чувстваш в собствената си компания и в тази самота. Когато самотата е резултат от липса на избор или когато всички възможности са изчерпани, тя се превръща в източник на болка и страх. Но когато е приета и осмислена като част от пътя, тя може да бъде и период на себеоткриване и вътрешен мир.

Истинският урок от тези истории е, че щастието не се определя от наличието на партньор, а от способността да намерим пълнота в живота си – независимо дали сме сами или с някого. Дали градината ни е изпълнена с компания, или я обработваме сами, е без значение. Важното е да се наслаждаваме на плода от нашия труд и да се чувстваме цялостни. Понякога това означава да приемем, че се нуждаем от помощ, а друг път – да осъзнаем, че сме достатъчно силни да се справим сами. Най-важното е да не се страхуваме да търсим подкрепа, когато имаме нужда от нея, и да се научим да ценим собствената си компания, когато ни се налага да бъдем сами.