Заради един мъж

- Има ли тук някоя гладачка? - тонът му бе самонадеян, сякаш ей сега всички ще се нахвърлим да му гладим ризата. Момичетата се спогледаха податливи, готови с усмивка да му изпълняват заповедите. Винаги ме дразни тая робска женска психика.

Блага Димитрова, "Пътуване към себе си"

"Пускам си косата, Н. я харесва повече така" – казва една приятелка в отговор на въпросителния ми поглед, когато отивам да я взема за кафе, а тя се появява с найлонов плик на главата. Следва дълго обяснение как да си направя въпросната маска, за да накарам косата си да расте по-бързо. Разяснява ми и вероятните странични ефекти (един от тях – косопад), докато оформя прическата си.

Н. й казал, че жена с неоформена прическа моментално означавало неподдържана жена. Докато навива краищата си, хваща кичур от моята (къса) коса и клати неодобрително глава. "По-лесна ми е за поддържане – само се реша, демек, че и това ми е много някои сутрини. И мога да правя така – казвам и разтърсвам глава, пък и ми отива на характера".

"Въздушна? Разпиляна?" – подмята приятелката ми. Мен пък ми е кеф, че мога да си позволя да е такава и даже си мисля, че тежките й букли ми завиждат, ама си трая...

Замислям се за нещата, които сме готови да направим, заради любовта на един мъж. Предполагам, че в съзнанието ви вече е изплувала онази мръсна думичка - "компромис". Имам чувството, че от малки ни учат да бъдем слаби, да правим компромиси, да бъдем "добри момичета". Сякаш в детската градина сме имали предмет "Съобразяване и търпение" и вече ни е като инстинкт да поставяме нуждите на другите на първо място, да се грижим, да мълчим и да не пречим, да не драматизираме, защото никой не обича истерични жени...

Дали някога момичетата ще можем смело да си признаем за най-жалките неща, които сме правили за момче? Да не се храним, да не си подстригваме косата или да я подстригваме, както на него му харесва, да проверяваме телефона си на пет минути (на линия ли е, видял ли е съобщението ми, преди колко време е бил на линия), да пренебрегваме приятелите си, защото той е обещал, че ще дойде у нас (и той да не идва)? Ами всички онези неща, които правим в леглото, въпреки че не ни е приятно? От страх да не ни изостави? От обич? Майната му на мистър Грей, ако иска подчинение, да си вземе куче!

Но това са бели кахъри, както се казва. Страх ме е да се замисля за всички онези жени, които под властта на ниското самочувствие, натиска на обществото и страха от самота се обричат на някакъв вид доброволно робство. Не онова робство, свързано с метлата и парцала, а онова, което те принуждава да бъдеш с човек, който те кара да се чувстваш като парцал.

Аз не съм експерт, аз съм момиче, което тежеше определени килограми и носеше косата си по определен начин, за да се хареса на определено момче. Аз съм момиче, което не излизаше с приятелите си, защото той е казал, че ще се видим точно този ден. Аз съм момиче, което година и половина живя, забравила напълно своите цели и своята стойност и опитваща се да удовлетвори всеки негов каприз. Звучи жалко, нали? Жалко беше. Сега като се замисля нищо чудно, че не ме харесваше накрая – дори аз не се харесвах тогава. Затова днес моята женска солидарност разбира всички жертви, които всяка от нас прави.

Надявам се, един ден да имам дъщеря, за да й кажа, че любовта не се измерва в жертви и компроси; че който не те обича каквато си, няма да те обича, ако ще и да се маскираш като Клаудия Шифър и да направиш челна стойка; че който иска да е до теб, независимо приятел или любим, ще бъде (дори да си хвърлила пепелник по него); че в добротата няма нищо лошо, но няма лошо и в това да не бъдеш добро момиче през цялото време.

Едва ли ще ме разбере – до някои изводи трябва да стигнем по пътя на личния опит. Аз все още не знам как ще се справим с "тая женска робска психика", но за себе си съм открила отговора. Моят малък протест е моята момчешка прическа. Аз си отрязах косата.