Големият дъжд

Приятелството им понякога изглеждаше странно. И двете поотделно взаимно се критикуваха за грешките и несъгласията си пред мен, но после пак се търсеха и това продължаваше с години. На моменти изключвах, не ги слушах задълбочено, защото знаех, че по никакъв начин не си влияеха една на друга. Играех ролята на добрия слушател, който задава малко въпроси и пази много тайни…
Люда започна да ми разказва онази дъждовна историята от мига, в който небето се разцепи от мощна гръмотевица и рукна силен порой.
 - Имаше моменти, когато депресията ми беше неспасяема, както в онзи петъчен ден. Превръщаше се в мигрена, заради която се тровех със силни таблетки… Живеех без подкрепата на мъжко рамо до мен и това ме убиваше, както и денонощните грижи за Крис, който не спираше да боледува. При всяко затихване на пристъпите на тежкия му бронхит, мислех, че вече е вън от опасност и… пак започваше…температура, лекарства, безсънни нощи… Съвсем сама се грижех за него и, разбира се, баба ми, светла й памет, която с присъствието си по някакъв начин ми беше опора… Донякъде разчитах и на Трояна, с всичките й  трески за дялане, защото  иначе беше състрадателна, това не може да й се отрече… Тази жена беше неизмерно щастлива и дълбоко нещастна едновременно.

Щастлива – защото имаше своята вътрешна свобода и разполагаше с нея и нещастна, защото самата тя знаеше, че беше в състояние да я погуби, внушавайки си, че това не е истина. Много често ми се случваше да я „вадя” от депресията с дълги лекции и примери от живота, направо влизах в ролята си на специалист по психотерапия, каквато всъщност съм  в действителност.
Когато беше в превъзходно настроение, Троя идваше у дома, разглеждахме платове и десени, и винаги ми скрояваше и ушиваше нещо екстравагантно и модерно. През другото време правеше плетени пана, които предоставяше на частните галерии за продажба…Наистина, бе много талантлива приложничка, която умее да осъществява проектите си със завидна фантазия. И нейният живот беше противоречив, що се отнася до щастието. Когато се срещнахме, тъкмо се бе разделила с втория си съпруг и той художник, като първия. Причините за това никога не разбрах какви са, защото в разговорите ни присъстваше повече темата за  Люлин, голямата любов на Троя, това първо и тежко нейно венчило. Известен художник и голям рисувач беше, както го определяха изкуствоведите, силно привързан към  нея и всеопрощаващ.

Може би внезапно влюбване или голямата доза артистизъм и  воля за промяна бяха подтикнали Трояна да се раздели с него. Бяха си приятели и освен това тя се завръщаше в дома им, когато й хрумне… Веднъж отидохме двете там  и когато разглеждах рисунките на Люлин Добрев, разпознах във всичките му персонажи от нежния пол, образа на Троя…
Да, помагахме си взаимно, подкрепяхме се духовно и морално. 
Когато се запознахме, тя живееше на квартира в една мансарда, недалеч от моя дом. Но изведнъж се наложи скоростно да я напусне, защото дебелият сняг срина покрива, а той се продъни и падна направо в стаята на Трояна. Положението беше бедствено и аз моментално я прибрах у дома с малкото й багаж. И  чак тогава забелязах,  че тя пие… повече от литър вино на ден… Да, пиеше всеки ден и ме убеждаваше, че това е нормално, че в изтънчена Франция пиенето на вино се счита за добър модел и здравословно отношение към храненето изобщо. Без да уточни количеството, разбира се,  което французите си позволяват да свеждат до една винена чаша на трапезата. 
Не се намесих стихийно в начина й на живот, но започнах да говоря на тази тема с много такт, за да я убедя  да спре или поне да намали дозата.Скоро тя се съгласи, че трябва да се лекува и аз й издействах място в болницата, в която работех. Именно там, в съответното отделение, тя срещна Велислав Трандев, инженер по образование, симпатичен и ерудит, но за момента – неблагонадежден  алкохолик. Между тях пламна любов… Положението беше тревожно…

След малко повече от месец изписаха и двамата и после Троя ми съобщи, че заминава за София, заедно с него и че ми е безкрайно благодарна за подслона, който й осигурих след катастрофалното сриване на покрива. Каза, че без моята помощ не би могла да оцелее…
Продължихме да поддържаме връзка по телефона, знаех почти всичко за съвместния им живот с инженера и така, след почти година съжителство, моята приятелка напусна дома му. Изнесе се  на квартира. Къщата била на хубаво място, живеела на втория етаж, стълбата към него била много романтична, а дворът – още повече, бил потънал в треви и цветя…
Конкретната история, в която се лееше също като този тропически дъжд навън, се записа в календара след края на работната седмица. Прибрах се у дома и намерих бележка от баба, че заедно с Крис, който тогава беше на пет години, щяла да гостува на вуйчо ми няколко дни…Звъннах по телефона за да се чуем, преди да реша, че ще тръгна на автостоп за София. Взех това решение, защото изведнъж почувствах, че самотата и пустотата, които кънтяха наоколо и  най-често в петък, можеха да бъдат компенсирани само с едно общуване на живо с близък приятел, като Трояна. Признавам си, че ми липсваше понякога и то много. Представих си романтичната й къща, нейната стая, подредена с вкус, гостоприемната й кухня и дългите разкази, които пазеше за мен…

Приготвих малка раница, облякох се спортно и се озовах в западната част на града, преди магистралата за София… И именно тогава рукна големият дъжд – тежкият дъжд, който сякаш се изливаше с кофи от свода. Пролетният му цвят изчезна, натежа от сиви кълбовидни облаци, които сякаш някой събаряше от небесните планини, за да се излеят над моя град и най-вече там, където нямаше нито един стопаджия, освен мен…
Колите профучаваха в двете посоки и след един час – време, през което вече бях вече доволно мокра. Спомням си, че се разплаках, нервите ми не издържаха и се молех гласно да дойде по-скоро колата, която съдбата е определила за мен… В един момент фаровете на тъмносин фиат със софийски номер просветнаха, шофьорът намали и когато се втурнах обнадеждена към него, той ми показа среден пръст, после натисна газта и ме обля с кална вода… 
Нямах вече усещане за това кое е правилно и кое не, какво трябва да мисля и кои мисли да отхвърля, защото  мокрият пролетен студ започваше да гризе тялото ми, усещах, че се вцепенявам… Без да се замислям, гледайки след тъмносинята кола изрекох гневно, на глас: дано се продънеш!
И чак тогава дойде моето спасение... Вече бях започнала да се давя от дъжда и за моя най-голяма радост момчето, което шофираше, пусна парното. Благата топлина ме накара да живна, да изместя от мислите си
 последното унижение и да започна да се усмихвам при мисълта си за изненадата, която подготвях на Трояна. Очакваше ме една безкрайна вечер, в която щяха да оживеят спомените от близкото минало.
След около час колата спря на опашка от десетина автомобила. Пътят беше затворен и аз, заедно с момчето, слязох, за да видя каква е причината. Оказа се катастрофа. Тъмносин фиат се беше ударил челно с камион в отсрещното платно. По гръбнака ми мина студена тръпка. Приближих и видях зад кормилото човекът, който ми показа среден пръст…Главата му бе отметната силно назад, а кормилото беше притиснало диафрагмата му, беше го приковало на седалката. Мъртъв…
… Тогава ми прилоша… Никога не изричай на глас лоши пожелания, каквото и да са ти сторили. Никога не допускай лоши мисли, насочени към някого, защото в момент на силно страдание изречените думи и отправените мисли са по-силни от куршуми. Вече знам това… Да, оня, който се изгаври  с мен и му пожелах да се продъни, си отиде от този свят на една студена и мокра магистрала, без всякаква  надежда да бъде спасен…

Докато пътувах картината от катастрофата се люлееше пред очите ми. Аз ги притварях, исках да отдалеча мисълта си от видяното, но не се получаваше…
Когато пристигнахме в София, момчето ме остави близо до хотел „Плиска” и пое в своята посока. Беше около единайсет вечерта. Час по-скоро исках да стигна до дома на моята Троя, да се преоблека и да изпия един горещ чай с коняк, за да дойда на себе си. Купих бутилка, после спрях едно такси.
Слязох  на тясна улица, пресечка  на „Бъкстон”, която беше слабо осветена. Въпреки това, намерих номер 71. Оградата беше дървена, една ниска врата се люлееше на пантите си, сякаш нарочно оставена отворена, заради мен. Тръгнах през двора към къщата, която се очертаваше в дъното. Беше тъмно на долния етаж, а от горния се процеждаше мижава светлина през пердето. Веднага намерих и романтичната стълба, която беше скована от дърво. Изкачвайки се по нея, в пристъп на доброто настроение, което започна да ме връхлита,  си мислех, че по-скоро тя е тест за смелост, защото човек никога не можеше да бъде сигурен дали жив ще стигне до горе или жив ще слезе долу. Люлееше се и скърцаше тази стълба с мокри от дъжда стъпала, която внимателно превзех и с вълнение застанах пред вратата.

След първото почукване не се обади никой, след второто също и едва при третото ключът в бравата се превъртя. Трояна застана пред мен и сега не  знам как да опиша изражението й, учудена, щастливо изненадана, разочарована или изплашена от нещо?
След продължително взиране, сякаш искаше да се увери дали това съм аз, тя се напрегна и рече:
 - Не може да бъде…
Направих крачка към нея, прегърнах я и се разплаках, като дете. Отпуснах се на рамото й и си помислих, че сега тя е иконата, пред която бих посмяла да запаля свещ в този момент…
Не помня колко дълго продължи този емоционален миг – минута или повече. Дъждът беше слаб и пръскаше капчици по мокрото ми лице, които се смесваха с тънките поточета, слизащи по бузите ми.
         
Това беше паметна нощ, макар че не можах да разкажа всичко на Трояна. Шепнешком влязохме в кухничката, казахме си най-маловажните неща, а другите оставихме за следващия ден. Разбрах, че до нея има нов човек, за когото не знаех нищо, били годеници отскоро. За това Трояна бързаше да се върне в прегръдките му. Даде ми мека завивка и  си пожелахме лека нощ. 
Не можах да пия чай, но пих коняк. Сама, но спокойна и отпусната до сърцето на добър приятел, който спи само на педя от мен. 
          
Когато се събудих – беше още здрачно. Взех раницата и тихичко се спуснах по люлеещата се олющена стълба, обвита в бръшлян. Крачката ми беше вече бодра, духът ми – оптимистичен. След всички събития, които напрягаха живота ми, имах щастието да бъда една нощ до рамото на стар приятел. Това провокира живеца в мен, а страшната случка от мократа магистрала усещах някак си далечна в онзи миг… 
Знаеш ли, вече съм сигурна, че истинските приятелства имат вълшебната сила да прогонят далеч тревожността, която често ни обладава и да вдъхнат увереност в собствените ни възможности, в плановете ни за бъдещето…

До първото такси бодро ме придружи една махленска хрътка…