''Сексът и градът'' и онази утопия за споделеното време

​Дали поп културата от началото на века не ни продаде един красив, но напълно нереалистичен модел на човешката близост?

Днес, когато погледът ми е освободен от розовия филтър на наивността, се питам: кога точно спонтанността на срещите се превърна в нещо толкова трудно осъществимо като преход през Алпите с бойна колесница? Когато бяхме малки приятелството беше въпрос на оцеляване и игра. Когато си тийнейджърка, ти е нужна ''глутница", за да съществуваш. Трябва ти онази приятелка, с която да изпушиш една цигара зад блока или в голямото междучасие – не защото ти се пуши толкова, а защото самотата е твърде тежка за незрелите ти рамене. Не можеш да отидеш до магазина сама, не можеш да избягаш от час самосиндикално (твърде е скучно да си бунтовник в изолация), не можеш дори да решиш какъв цвят блуза ти отива без консилиум в пробната. Тогава другото човешко същество служи като патерица за личната ни неувереност.

​Вярвахме на Кари Брадшоу с цялата наивност и арогантност на някой, който си мисли, че животът винаги ще е толкова пренаситен, колкото е на 25; че с годините тези ''съучастници в бягството" просто ще се превърнат в съмишленици, а празните приказки ще еволюират в емоционален обмен. Не копнеех толкова за екставагантния гардероб на Кари или за скъпите ѝ обувки, колкото за онази органична женска общност. Жените, които в паркове, барове, ресторанти не просто запълваха времето си, а дишаха в синхрон - споделяха болките и историите си без цензура, лекуваха раните си със смях, но и доверие и превръщаха битката на една от тях в обща кауза. "Сексът и градът'' ни внуши, че това е естественото продължение на зрелостта. Но иронията ни удари право в лицето. 

​Днес сме способни на всичко сами. Вече не ни трябва свита, за да прекосим улицата на живота. Можем да вземем решение, да излезем от криза, да си налеем вино или да вечеряме в ресторант в собствената си компания, без това да изглежда като социална смърт. И точно тук изплува големият парадокс: Дали извоюваната ни самодостатъчност не се оказа стената, през която вече ни мързи да се катерим, за да стигнем до другия?

​Реалността е саркастична. С повечето си близки жени общувам чрез телефон, защото ни делят градове или държави. Но истинският абсурд са тези, които обитават същия квартал. С тях е най-трудно. Понякога си мисля, че е по-лесно да получиш одобрение за банков кредит от 20 хиляди евро в рамките на два дни, отколкото да изтръгнеш една среща за кафе от жена, която живее на три пресечки от теб. ''Много съм заета", ''Трябва да чистя", ''Ангажирана съм" – оправдания, на които се правя, че вярвам без да проявявам излишна настоятелност и придирчивост.

Всички помним онзи момент от първия филм ''Сексът и градът'', когато в новогодишната нощ Кари прекоси заснежения Ню Йорк - от Манхатън до Бруклин - за да не бъде Миранда сама. Миранда беше сама в новия си апартамент в Бруклин, чувстваше се изолирана и тъжна след раздялата със Стив. Тя се обади на Кари точно преди полунощ, за да ѝ каже, че не може да заспи. ''Никой не заслужава да бъде сам на Нова година'' - каза Кари тогава и тръгна по пижама. Боже, това бяха 10-12 километра през снега, при това пеша и с метрото, защото е невъзможно да хванеш такси в Ню Йорк в новогодишната вечер. Киното ни продаде този героизъм като стандарт. Тогава това ни изглеждаше като норма – есенцията на близостта. Днес обаче, преходът от една пряка до друга в същия квартал ни изглежда като експедиция до Антарктида, ако честотите ни не съвпадат и ако нямаме чак толкова силно желание за тази едночасова среща.

Днес, през 2026-а, се оказва, че пешеходното разстояние до съседната улица е непреодолимо препятствие. Оказва се, че Ню Йорк е бил по-малък в очите на нашето въображение, отколкото собствените ни квартали са днес в очите на нашето нежелание.

​В своята статия за The Atlantic Джени Сингър описва ''глада за общност и нуждата от група'', но пропуска нещо важно: когато вече не ти трябва глутница за подкрепа, ти ставаш безкрайно безпощаден към това с кого споделяш времето си. Джени отбелязва: ''Ако гледате сериали или следите социалните мрежи, женските или въобще приятелските групи, изглеждат като норма, но в зрелия ни живот приятелствата често стават ''административни'' - те изискват графици, логистика и почти професионално планиране, за да се случат, което убива магията на спонтанното споделяне''.

Тъй като можем да правим всичко сами, времето ни става твърде ценно, за да го хабим за запълване на социални празнини. ​Ако реша да споделя два часа от живота си с някого, този човек не трябва да е просто притурка, фигурант или статист. Търсим не просто компания, а резонанс. Човек, който не е там, за да ни помогне да избягаме от часа по химия, а човек, който разбира смисъла на нашето присъствие в него. Човек, който е отговорил на нашите критерии, както и ние на неговите – не за запълване на времето, а за осмислянето му.

​Кари Брадшоу ни излъга за много неща – че е възможно да притежаваш гардероб за стотици хиляди долари и апартамент в сърцето на Манхатън, докато пишеш една-единствена седмична колонка за вестник; наемът и текущите сметки са някакво досадно фоново жужене, което не може да те лиши от удоволствието да притежаваш Manolo Blahnik; излъга ни и за коктейлите в три следобед, след които си продуктивна, свежа и способна да сътвориш философски текст за любовта. В истинския живот последното може да доведе до непланирана дрямка или до фатални правописни грешки на работа и в имейлите до шефа. 

Но най-голямата илюзия беше, че приятелството е самоподдържаща се екосистема, която не изисква особени усилия и намерения. Днес знаем, че близостта не е инерция, а всекидневен избор и ''работа''. Днес ние сме по-силни, по-индивидуални и по-можещи. И точно затова гладът за онази автентична близост е толкова остър и осезаем. Защото вече не ни трябва някой, с който да се крием, докато пушим цигарата зад блока. Трябва ни някой, с когото да си заслужава да споделим свободата си.