Приказка за дъжда

Седях, загледан в мрачното небе. Струваше ми се, че облаците стават все по-сиви и намръщени, а минувачите все по-забързани. Дъждовните капки се изсипваха толкова мързеливо, че отново започнах да се прозявам. Нямаше и помен от горещите слънчеви дни, отпреди няколко седмици. Изглежда, че дори късното лято си бе отишло…  Есенен килим покриваше влажната земя с меките си листа. Неусетно вниманието ми прикова една история, на която попаднах случайно. Историята нямаше заглавие, авторът също остана загадка за мен, затова я нарекох „Приказка за дъжда”.

„Когато Сиатмулт, Създателят на дъжда, открехвал вратата, почти веднага започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А когато я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва се крепели на краката си. Жрецът използвал силата си разумно и народът имал винаги достатъчно дъждове, които поддържали почвата влажна и плодородна. Езерата били винаги пълни, а в реките и потоците водата била в изобилие както за рибата, така и за жадната земя, пиеща ненаситно от минаващите край нея кристално чисти води.”

Както в повечето приказки обаче, един ден всичко се променило. Създателят на дъжда се разсърдил, че не му се оказва почитта и уважението, които подобават на неговото положение и сила. Предупредил хората, но те не му обърнали внимание. И тогава гневът му придобил страшна сила, той се заканил да затвори вратата на дъжда завинаги. „В продължение на много слънца не валяло дъжд. Отначало хората помислили, че Създателят на дъжда ще им изпрати дъжд, когато гневът му се стопи, но не станало тъй. Дошли и отминали много луни. Изсушената от слънцето земя станала кафява и оголяла. Езерата, реките и потоците се пресушили и хората започнали да страдат.”

Продължавах да чета историята. Както и очаквах, в крайна сметка тя имаше щастлив завършек. Докато жарещото слънце огрявало изгорената земя, магьосниците използвали чудодейните си сили, които едно време, когато светът бил още много млад, принадлежали на няколко мъдреци. Те успели да открехнат вратата на дъжда и да накарат Сиатмулт да се разкае за постъпката си.

Преди да прочета последните редове от приказката се замислих колко ли пъти хората са били изправени пред това да загубят реколтата си, заради адската суша. Колко ли молитви са отправяли, за да усетят още веднъж благодатния дъжд. Понякога не можем да осъзнаем колко малки и беззащитни сме срещу волята на природата.

В този ред на мисли, само преди около два месеца пожар заплашваше да достигне вековния Рилски манастир. В този район изгоряха над 170 декара гора. Когато опасността ставаше все по-голяма с разрастването на огнената стихия, не огнеборците и спасителните хеликоптери бяха тези, които спряха пламъците по пътя им към Светата обител. Въпреки прогнозите на синоптиците, природата се смили и проливен дъжд се изсипа над горите на Св. Иван Рилски, за да потуши огъня.

Понякога няма нищо по хубаво от лошото време. Върнах се към приказката и прочетох последните думи: „И днес, когато хората чуят потропването на дъждовните капки по покривите си, казват: „Сиатмулт изпълнява обещанието си".