30+ ¹⁷³⁵

Изобилието не започва от портфейла, то започва от мисленето. Хората, които привличат възможности, пари и успех не чакат ''подходящия момент'', те създават вътрешна нагласа, която отваря врати. Добрата новина е, че това мислене се изгражда и вие можете да постигнете много повече от това, което искате, стига да насочите енергията си в правилната посока.

Има думи, които не оставят синини по тялото, но оставят дълбоки рани в душата. Често домашното насилие не започва с удар, а с изречение и с реплика, която омаловажава, заплашва или пречупва. Много жени мълчат от страх, срам или с надеждата, че мъжът ще се промени. Но, мълчанието не спасява, то дава разрешение. 

Добрата комуникация не е само умение, тя е комбинация от малки психологически техники, които помагат да бъдем чути, разбрани и уважени.  Ето няколко ефективни и лесни трика, които можеш да използваш във всекидневието си.

Много жени поне веднъж в живота си са си задавали въпроса: ''Защо отново ме привлича мъж, който знам, че ще ме нарани?''. Това не е слабост, нито липса на разум. Зад това привличане се крият дълбоки психологически механизми, емоционални нужди и социални модели, които често действат на подсъзнателно ниво.

До момента само девет жени в цялата история на Академията са били номинирани за ''Най-добра режисура". Фактът, че само две от тях (Джейн Кемпиън и Клои Джао) са били номинирани повече от веднъж, подчертава системната трудност за жените да поддържат присъствие в елитния режисьорски кръг.

Всяка жена поне веднъж си е задавала въпроса: ''Защо точно той?''. Не защото е стабилен, не защото е надежден, а въпреки всички сигнали, че не е подходящата партия. И все пак този мъж успява да влезе в полезрението ни и да остане там повече време, отколкото всъщност заслужава. Психолозите казват, че това не е случайно. Определени типове мъже активират емоции, любопитство и дори адреналин; комбинация, която логиката трудно побеждава. 

Въпреки че обществото постепенно се отваря към по-искрени разговори, има теми, които за много мъже остават дълбоко лични и често премълчавани. Не защото не ги вълнуват, а защото са научени да не говорят за тях.

На пръв поглед всичко е наред: халката е на пръста, връзката е официална, бъдещето изглежда уредено. Въпреки това много жени усещат странна промяна в партньора си, свързана с дистанция, студенина и липса на внимание. Парадоксът е ясен, но защо мъжът се отдръпва, когато вече е изпълнил най-големия ангажимент?

В речта си Макадамс отдаде почит на някои от своите покойни колеги, сред които Даян Кийтън, с която участва във филма ''The Family Stone'' от 2005 г., и Джина Роуландс и Сам Шепърд, с които участва в ''The Notebook''.

Спомняте ли си лексиконите, които си разменяхме в училище? Онези тетрадки, в които между лепенките на ''Spice Girls" и мириса на евтин парфюм, задължително присъстваше една фраза, която пубертетските ни умове намираха за връх на житейската философия: ''По-добре късно, отколкото никога". Пишехме я с размах, убедени, че животът е безкраен кредит, а времето – любезен домакин, който винаги ще ни чака да се наканим. По своята ''интелектуална дълбочина" тя стоеше рамо до рамо с другата голяма класика – ''Живей за мига" – и двете еднакво изпразнени от съдържание, но звучащи някак... готино. Донякъде е оправдано и дори естествено на седемнайсет да не можеш да направиш разлика между кон и камила в житейски план, камо ли да прозреш капаните на времето. Тогава вярвахме, че всичко е поправимо. Но ако това мислене – този мързел на духа и емоционално късогледство - задължително се развие и съхрани по същия начин и след четиресетте, тогава положението става истински тежко. Вече не е наивност, а доброволна слепота.

​В поредица от шест последователни и изключително откровени истории в своя Инстаграм профил, най-големият син на Виктория и Дейвид — Бруклин Бекъм — реши да сподели своята гледна точка относно дълбокия разрив в отношенията с родителите си. Това, което започна като повик за истина, бързо се превърна в шокираща хроника на един живот, прекаран под диктата на ''Бранд Бекъм".

Днес, когато погледът ми е освободен от розовия филтър на наивността, се питам: кога точно спонтанността на срещите се превърна в нещо толкова трудно осъществимо като преход през Алпите с бойна колесница? Когато бяхме малки приятелството беше въпрос на оцеляване. Когато си тийнейджърка, ти е нужна ''глутница", за да съществуваш. Трябва ти онази приятелка, с която да изпушиш една цигара зад блока или в голямото междучасие – не защото ти се пуши толкова, а защото самотата е твърде тежка за незрелите ти рамене. Не можеш да отидеш до магазина сама, не можеш да избягаш от час самосиндикално (твърде е скучно да си бунтовник в изолация), не можеш дори да решиш какъв цвят блуза ти отива без консилиум в пробната. Тогава другото човешко същество беше патерица за личната ни неувереност.