Истинското изпитание е гробището на забравата, което носиш в себе

Не е като улиците на Рим и Милано, нали?

Друг път е това. Път в хоризонта, който не води до никъде. Не знам да има величествено гробище, но българското гробище със сигурност не е величествено. Оглозгано е. Оскотяло е. Пътят е неравен, чакълът скърца под краката като обвинение, а самотните дървета стърчат като прекършени молитви. Нечути от никой.

Тъжно е. И винаги пронизващо тихо. Рядко съм виждала някой да плаче точно тук. На самото погребение, да, но после всеки си бърше сълзите вкъщи и идва тук малко по задължение пред паметта. Главно да изчисти. Да оскубе треволяка. Да полее вода. Да подмени цветята на датата. Да изпуши най-дългата цигара.

Никога не съм упреквала или обвинявала хората, които не идват на гробищата при своите починали близки. Изобщо не ги съдя, напротив, добре ги разбирам.

Да вярваш, че любовта се измерва с честотата на посещенията пред един камък, е все едно да вярваш, че морето се събира в шепата ти.

Обичта и споменът са вътре в нас и около нас. Навсякъде. В гробището е само тялото, положено в пръстта.

​Разбирам и хората, които спират да вадят некролози и да ги слагат на вратите си, да ги залепват по дърветата. Някога са го правили, да. Запълвали са нещо в собствената си съвест и после са приключили.

Не е това най-страшното обаче. Страшното е, когато дойде забравата. Истинското погребение, което не се случва на гробищата, а се случва в онази минута, в която в ума ти настъпи забрава. Когато се опиташ да извикаш спомена за специфичния наклон на главата им, когато потърсиш в паметта си топлия, леко дрезгав тембър на гласа им, а откриеш само бяло петно.

Когато се сетиш за някоя случка, но само като рамка, без да помниш разменените думи. Имаше ли смях? За какво последно се скарахте?

Това е истинската раздяла - моментът, в който образът започва да губи очертанията си и се превръща в обща представа.

Лесно е да поддържаш мраморното гробище - то е студено, предвидимо и неподвижно. Истинското изпитание е гробището на забравата, което носиш в себе си и въобще не ти дреме дали е Задушница.

Там няма никой, който да ти помогне да оскубеш плевелите на времето, когато те започнат да заличават чертите на лицето, което си обичал.