Стефан Цвайг: "Огнената тайна" и други новели"

"Огнената тайна" и други новели" от издателство "Колибри"

"Огнената тайна" и други новели" (превод: Димитър Стоевски) е първият от три сборника с изящни новели, в които авторът е представил творбите си на тематичен принцип.

Първият, "Огнената тайна", с оригинално заглавие "Първо преживяване. Четири новели от света на детството" (1911), включва творби, посветени на съзряването и първите любовни трепети.

Вторият сборник, "Амок", е с подзаглавие "Новели за страстта" и съдържа 5 новели за драмата на изпепеляващите душата увлечения.

В третия, "Смут в чувствата", авторът е предложил 3 новели за противоречивите чувства, владеещи човешкото сърце.

Тези три сборника могат да бъдат подписани само от истински демиург на словото, владеещ до съвършенство финия рисунък на психологическия портрет.

За автора

Стефан Цвайг е роден през 1881 г., учи в университетите на Берлин и Виена и се посвещава на перото, за да се превърне в гениален хроникьор и свидетел на една историческа епоха, раздирана от трагедии.

Любим на няколко поколения новелист, биограф, есеист и поет, Стефан Цвайг създава внушително творчество, ужасено от бездните на човешката лудост и обвеяно от носталгия по един по-топъл и безметежен свят.

Авторът на "Нетърпеливо сърце" и на блестящи биографични романи като "Мария Стюарт", "Мария Антоанета" и "Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски" се самоубива заедно със съпругата си Лоте в Бразилия на 22 февруари, 1942 година. Същият човек ни завеща прозрението, че само моментите на криза имат значение в историята на един живот.

Откъс

Партньорът

Локомотивът изсвири дрезгаво: бе стигнал в Семеринг. Черните вагони спряха за една минута в сребристата светлина на възвишението, изхвърлиха няколко пъстро облечени пътници и погълнаха други; тук-там се разнесоха ядосани гласове, после машината отпред наново ревна дрезгаво и повлече с трясък черната верига в зиналата паст на тунела. Местността отново се разгъна чиста, с ведри далнини, сякаш измита от влажния вятър.

Един пътник, млад човек, от пръв поглед вдъхващ симпатия с хубавите си дрехи и естествената гъвкавост на походката си, избърза пред другите и нае фиакър за хотела. Конете затропаха спокойно по нанагорнището. Пролетта се чувстваше във въздуха.

По небето се рееха онези бели, немирни облаци, които може да се видят само през май и юни, онези още млади и весели палавници, които скачат игриво по лазурната равнина и внезапно се скриват зад високите планини; те се прегръщат и пак се разбягват, понякога се набират като носни кърпички, после се разнищват на ивици и накрая закачливо слагат бели калпаци на планинските върхове. Неспокоен беше и вятърът, който тъй необуздано разклащаше още мокрите от дъжда дървета, че те леко изпращяваха в ставите си и разсейваха хиляди подобни на искри капки.

Понякога откъм планините като че се носеше хладен повей от сняг, а после в дъха се усещаше нещо едновременно сладко и парливо. Всичко във въздуха и по земята беше движение и кипнало нетърпение. Конете леко пръхтяха и тичаха вече по нанадолнището, дрънченето на малките звънчета се чуваше далече пред тях.

В хотела младият човек се запъти най-напред към списъка на пристигналите гости, прегледа го бързо и явно се разочарова. "Защо ли всъщност дойдох тук? – запита се той неспокойно. – Да бъда сам в планината, без компания, това е много по-лошо, отколкото да съм в канцеларията.

Навярно съм дошъл твърде рано или твърде късно. Никога не съм сполучвал с отпуска си. Между всички тия имена не намирам нито едно познато. Да имаше поне жени, някой малък, в най-лошия случай дори невинен флирт, за да не прекарам тази седмица съвсем безутешно."

Младият човек, барон с не много високо положение в австрийското чиновническо дворянство, на служба в наместничеството, бе си взел тоя малък отпуск без всякаква нужда, всъщност само защото всички негови колеги си бяха издействали по една седмица пролетна почивка и той не искаше да подари своята на държавата.

Макар и нелишен от вътрешен живот, той беше общително същество, харесван като такова, приеман охотно във всички кръгове и съзнаващ напълно, че не е склонен към усамотение. Не изпитваше никакво желание да се изправи сам пред себе си и избягваше всячески тия срещи, защото съвсем не искаше да се запознае по-интимно със своето аз. Знаеше, че има нужда да бъде с хора, за да може да разпали своите таланти, топлината и дързостта на сърцето си, че сам е студен и безполезен за себе си като кибритена клечка в кутия.

Заразхожда се разстроен из празното фоайе, като ту прелистваше нерешително вестниците, ту заставаше пред пианото в салона за музика и започваше да свири валс, обаче пръстите му не успяваха да напипат добре ритъма. Най-после седна ядосано и загледа навън, където мракът бавно се спускаше и мъглата се промъкваше като сива пара между боровете. Така прекара един час, безделно и нервно. После влезе в ресторанта.

Бяха заети само няколко маси, които той преброди с бърз поглед. Напразно! Никакви познати, само там – той небрежно отвърна на поздрава – един треньор и още едно познато лице от Рингщрасе, никой друг. Нито една жена, нищо, което да обещава някоя, макар и бегла авантюра. Неприятното му чувство се усили.

Той беше един от ония млади хора, чието хубаво лице много пъти е имало успех и който сега бе напълно готов за някоя нова среща, за някоя нова преживелица; от ония млади хора, които винаги жадуват да се хвърлят в неизвестността на някоя авантюра; които не се изненадват от нищо, защото предварително са пресметнали всичко; от чиито очи не убягва нищо еротично, защото още от пръв поглед улавят чувствеността на всяка жена и я подлагат на изпитание, без разлика дали е съпругата на приятеля им, или слугинята, която отваря нейната врата.

Ако такива хора биват наричани с някакво лекомислено презрение "ловци на жени", то това се върши, без да се съзнава колко наблюдателност е вписана в тази дума; защото действително всички страстни инстинкти на лова – душенето, възбудата и жестокостта на душата – пламтят в безпокойната бдителност на тези хора. Те са непрекъснато нащрек, винаги готови и решени да следват дирята на някоя авантюра до ръба на пропастта.

Те са винаги заредени със страст, но не със страстта на любещия, а с тази на студения, пресметлив и опасен играч. Между тях има и търпеливци, целият живот на които дълго след младостта им благодарение на това очакване се превръща във вечна авантюра; чийто отделен ден се разлага на стотици дребни чувствени преживелици – някой поглед мимоходом, някоя бегла усмивка или докоснато коляно на седнала насреща жена, – а годината от своя страна – на стотици такива дни; за които чувствената преживелица е вечно бликащ, подхранващ и възбуждащ извор на живот.

Тук нямаше партньори за игра – търсещият млад човек веднага установи това. А няма нищо по-лошо от раздразнението на играч, който е седнал с карти в ръка пред зелената маса, съзнаващ своето превъзходство и очакващ напразно партньор. Баронът поиска вестник. Навъсеният му поглед се плъзна по редовете, но мислите му бяха парализирани и се препъваха като пияни о думите.
Изведнъж чу зад себе си шумолене на рокля и глас, който каза малко ядосано и с превзет акцент:
– Mais tais-toi donc, Edgar!

Край масата му прошумоля копринена рокля, мярна се като сянка висока и възпълна фигура и зад нея, в черно кадифено облекло – бледолико момче, което хвърли бегъл любопитен поглед върху му. Двамата седнаха на отсрещната запазена маса и детето видимо се стараеше да се държи прилично, което сякаш противоречеше на мрачното безпокойство в очите му. Дамата – а младият барон наблюдаваше само нея – беше облечена твърде грижливо и с очевидна елегантност, освен това беше тип, който той много харесваше: една от онези възпълни еврейки във възрастта непосредствено преди презряването, която вероятно е и страстна, но умее да прикрива темперамента си зад облика на достолепна меланхолия.

Отначало той не можеше да види очите ѝ и се възхищаваше само от красиво извитата, чиста линия на веждите над нежния нос, който наистина издаваше расата ѝ, но с благородната си форма правеше профила остър и интересен. Косите ѝ, като всичко женствено в това възпълно тяло, бяха удивително пищни и красотата ѝ сякаш беше станала самонадеяна и самохвална, уверена, че предизвиква възхищение. Тя направи поръчката си с твърде тих глас, смъмри момчето, което си играеше и тракаше с вилицата – всичко това с привидно безразличие към предпазливо дебнещия поглед на барона, когото тя изглеждаше да не забелязва, докато всъщност тъкмо неговата жива бдителност ѝ налагаше тази сдържаност.

Мрачното лице на барона изведнъж се проясни, нещо ободрително се разля по нервите му, заглади бръчките и възбуди мускулите му; цялата му снага изтръпна, в очите му заиграха пламъчета. Самият той не се различаваше от ония жени, които се нуждаят от присъствието на мъж, за да дадат воля на цялата си мощ. Само чувственото вълнение можеше да даде пълна сила на енергията му. Ловецът в него надуши тук плячка. Очите му предизвикателно търсеха погледа ѝ, който от време на време кръстосваше неговия с някаква святкаща неопределеност, после се отклоняваше встрани, но никога не му даваше ясен и открит отговор.

На моменти му се струваше също, че предугажда едно леко трепване на устните, като начало на усмивка, но всичко това беше несигурно и тъкмо тази несигурност го възбуждаше. Единственото, което му даваше малко надежда, беше това постоянно поглеждане встрани, защото то беше едновременно съпротива и смущение, а така също и странният, сякаш старателно обмислен начин на разговор с детето, съобразен явно с някой наблюдател. Тъкмо нарочно изтъкваното спокойствие издаваше – той чувстваше това – скритото безпокойство. Той също се вълнуваше: играта беше започнала.

Нарочно продължи по-дълго вечерята си, половин час почти неотстъпно приковаваше поглед в тази жена, докато изучи всяка черта на лицето ѝ и невидимо докосна всяко място на великолепното ѝ тяло. Вън тъмнината тежко се спускаше, горите стенеха в детински страх, когато сега вече големите дъждовни облаци протегнеха към тях сивите си ръце, сенките надничаха все по-мрачни в залата и хората вътре изглеждаха все по-потиснати от тишината. Той забеляза, че в тази смущаваща тишина разговорът на майката с детето ѝ ставаше все по-принуден, все по-изкуствен и скоро, чувстваше той, щеше да свърши. Тогава реши да направи един опит. Стана и тръгна бавно към вратата, загледан навън, към пейзажа, встрани от нея. Пред вратата изведнъж трепна, като че ли бе забравил нещо, обърна бързо глава и я изненада, че го следи с жив поглед.

Това го насърчи. Почака във фоайето. Тя скоро се яви, хванала детето за ръка, прелисти пътьом списанията и му показа няколко картини. Но щом баронът, сякаш случайно, пристъпи към масата, привидно също за да потърси някое списание, в действителност обаче за да надникне подълбоко във влажния блясък на очите ѝ, а може би дори за да подхване разговор, тя се извърна, потупа леко сина си по рамото с думите: Viens, Edgar! Au lit! – и прошумоля хладно край него.

Малко разочарован, баронът я проследи с поглед. Той разчиташе на запознаване още същата вечер и рязкото ѝ оттегляне го разочарова, но накрая тази съпротива го възбуди и тъкмо несигурността разпали желанието му. Все пак си беше намерил партньор и можеше да започне играта.