''Смяна на оптиката'' – роман за раздвоението, който разкрива душевните дилеми, присъщи на всеки от нас

Известният писател Людмил Тодоров, носител на Националната награда „Христо Г. Данов“, се завръща на литературната сцена с най-новия си роман „Смяна на оптиката“, издание на „Ентусиаст“.

Людмил Тодоров е автор на два сборника с разкази и пет романа, между които „Шлеп в пустинята“, „Разглобено лято“ и „С череша се задави косът“. През 2013 г. получава престижното литературно отличие „Христо Г. Данов“, а през 2016 г. награда „Златно перо“ за принос към българската култура и изкуство.

В основата на романа „Смяна на оптиката“ стоят интимните семейни отношения. С напредването на разказа те се развиват, обогатяват се и се превръщат в модели на поведение. Романът изследва раздвоението на човешката личност като присъщо нейно качество.

Повествованието се води от името на съвременна млада жена с високи изисквания към себе си и към околните, което прави живота ѝ труден в едно социално слабо и нравствено изостанало общество. Нейният единствен пристан е семейството, в което е родена и израсла.

Вътрешно раздвоена между своята емоционална, общителна майка и рационалния си, скептичен баща, тя живее в състояние на вечна несигурност. Душата ѝ е разпъната между две непримирими, несъвместими гледни точки към света.

„Смяна на оптиката“ изследва човешкото раздвоение като бреме, но и като двигател в нашия живот. Написан в характерния за Людмил Тодоров ироничен стил, романът съчетава сериозна, значима тема с хумор, лекота и непринуденост на изказа.

Откъс от книгата: 

Кайсии
Татко се оттегли от света, ненавършил шейсет години. Премести се да живее на село и спря да се среща с хора освен в краен случай. В навечерието на неговия шейсети рожден ден мама се опита да разбере как си представя той своя юбилей.
- Никак – каза баща ми.
- С кого искаш да празнуваш?
- Сам.
Мама блокира. Аз взех телефона от ръцете ѝ, казах „ало“ и млъкнах.
Умението да млъкнеш, когато всички очакват от теб да говориш, съм наследила от мама, която не обича да спори, но почти винаги постига своята цел. Баща ми омекна под напора на моето мълчание и се съгласи да отбележим шейсетата му годишнина в тесен семеен кръг.
- Колко тесен? – попитах аз.
- Възможно най-тесен.
- Ние тримата плюс брат ми?
Той замълча.
- Татко, не мога да не поканя брат ми! – повиших глас аз.
- Кой е казал да не го каниш? – отвърна той.
Опитът на баща ми да изключи брат ми от своя рожден ден не успя, въпреки че, ако беше успял, аз нямаше да имам нищо против. Отношенията в нашето семейство са сложни като във всяко нормално семейство и аз не се притеснявам от това, а от друго. Баща ми е свел броя на хората, с които се среща, до пръстите на едната ръка. Кога ли ще изключи от този брой мама и мен?

Тази година рожденият ден на баща ми се падна в неделя и с мама имахме достатъчно време да се подготвим. Вчера напазарувахме и сготвихме, днес станахме рано, натоварихме гозбите и напитките в колата и отидохме на село. Мама направи кафе и двамата с татко седнаха на чардака, а аз излязох на двора да набера цветя, с които да украся къщата.

Съдбата си е направила голяма шега, събирайки заедно моите двама родители. Те имат несъвместими характери и противоположни разбирания за света. Те са една невъзможна двойка и не е чудно, че аз съм родена с две различни очи. Дясното ми око е синьо – като очите на баща ми, а лявото е светлокафяво – като очите на мама. Какъв по-нагледен пример за несъвместимостта на моите родители? Селото, в което имаме къща, се намира в планината – на четиресет минути път от града. Когато татко ни доведе тук за първи път, аз трябва да съм била в четвърти или в пети клас.

Двете с мама тръгнахме от града в празнично настроение, което помръкна на влизане в безличното социалистическо село. Татко паркира колата пред една грозна къща без прозорци. Само на метър от схлупената ѝ врата бе побит огромен електрически стълб от бетон. Татко се мъчи дълго, докато отключи
паянтовата врата, ние се провряхме през нея и излязохме на огромен чардак. Селото остана зад гърба ни и се озовахме лице в лице с планината.

Никога няма да забравя усещането, което ме завладя тогава. Сякаш попаднахме в друг свят. Двете с мама се прехласнахме от красотата на гледката. Този неочакван преход продължава да ме смайва и днес. През онзи далечен ден с нас беше и брат ми, който остана равнодушен пред красотата на мястото. Аз и сега не мога да кажа какво мисли той за него. Брат ми е особен човек. Неговата безчувственост създава напрежение в семейството, въпреки безупречното му иначе поведение. Видяна от улицата, стогодишната къща прилича на склад без прозорци, а видяна от двора е като къща от приказките.
Първият етаж е приземен и е свързан с втория с вътрешна стълба. Явно собствениците са били заможни хора, което личи по размерите на чардака и стаите.

Скованите от масивно дърво подове, тавани, врати и прозорци са солидни и здрави. Дворът е ограден с висок каменен дувар, гъсто обрасъл с бръшлян. Когато купихме имота, бръшлянът беше завзел целия двор, но татко го изсече и сега той пълзи само по дувара. На разчистената земя мама посади цветя, а татко четири овошки: череша, кайсия, дюля и ябълка.

Докато разглеждахме имота, мама повтори думата „хубаво“ поне сто пъти, наричайки така дори една костенурка, която намерихме в двора. Мама я взе и изпадна във възхищение от красивите ѝ шарки, от кривите „крачка“, от „катранените“ очи и „вирнатото носле“. След огледа тръгнахме да си ходим, прекосявайки още веднъж грозното село.
- Селото е грозно – каза по този повод баща ми, – което прави нашата къща още по-хубава. Хубавото е хубаво само тогава, когато може да се сравни с грозното. Тази сравнителна логика е неразбираема за мама. Думата „грозно“ отсъства от нейния речник. Види ли нещо грозно, тя
намира начин да припознае в него създание с „вирнато носле“.
- На мен центърът на селото ми хареса – каза тя.
Сините очи на баща ми светнаха присмехулно.
- Нима?! Кое по-точно ти хареса в него?
- Гнездото на щъркелите – каза тя.
От онзи ден минаха двайсет години. По онова време аз бях дете, а сега съм млада жена, която се разхожда между цветните лехи в двора и бере цветя. Топлата юлска утрин предвещава горещ летен ден. Набраният от мен букет стана огромен. Прегръщам го с две ръце и го понасям нагоре по стълбата към чардака. 
 

Книгата може да бъде поръчана от тук.