Людмила Улицка: "Непрекъсната линия"

ДИАНА

Детето приличаше на таралежче – с бодливата четка на тъмната си коса, с любопитното си издължено носле със заострено крайче, със забавните си движения на самостоятелно и постоянно душещо същество, с абсолютната си недостъпност за ласки, да не говорим за майчина целувка. Но и майка му, както личеше, беше от рода на таралежите – и тя дори не го докосваше, дори не му подаваше ръка по стръмната пътечка, когато се прибираха от плажа.

То се катереше пред нея, а тя бавно вървеше подире му, даваше му възможност да се вкопчва само в снопчетата трева, да се изтегля нагоре, да се хлъзга надолу и отново да се изкатерва напряко към къщата, пренебрегнало плавния завой на шосето, по което вървяха нормалните курортисти.

Момчето нямаше и три години, но характерът му беше толкова оформен, толкова независим, че понякога дори майка му забравяше, че е почти бебе, и се отнасяше с него като с възрастен мъж, разчиташе на помощта и покровителството му, а после се сепваше, слагаше го на коленете си и го подрусваше лекичко, като припяваше: "Отиваме за орехи... отиваме за орехи", а синът й се смееше, пропадайки в полата между коленете й...

– Сашка с опашка! – закачаше го майка му.

– Женка – соленка! – радостно откликваше той.

От една седмица двамата живееха в голямата къща, като заемаха най-малката от стаите, докато останалите, грижливо изчистени, очакваха наемателите си. Беше средата на май, сезонът едва започваше, времето беше още хладно, не ставаше за къпане, затова пък южната зеленина още не беше повяхнала, нито избледняла, а утрините бяха толкова ясни и чисти, че от първия ден, когато случайно се събуди на разсъмване, Женя не беше пропуснала нито един изгрев на слънцето – всекидневен спектакъл, за който досега не беше и подозирала.

Живееха си толкова прекрасно и мирно, че тя се усъмни дори в медицинските диагнози, поставени от детските психиатри на буйното й, хиперактивно дете. То не избухваше, не изпадаше в истерия, дори можеше да бъде наречено послушно, ако Женя имаше представа какво точно означава "послушание"...

През втората седмица по обяд пред къщата спря такси и от него се изсипа цяла тумба народ: първо шофьорът, измъкнал от багажника странно метално съоръжение с неизвестно предназначение, после едра красива жена с рижа лъвска грива, после превита на две старица, която моментално беше натикана в уреда, образувал се от плоското приспособление, после по-голямо от Сашка момче и най-накрая самата стопанка на къщата Дора Суреновна, понагримирана и суетяща се от обикновено...

Къщата се издигаше на полегат склон, изглеждаше някак крива, построена на верев, отдолу минаваше шосето, над парцела имаше друг, изровен черен път, а отстрани се спускаше пътечка – най-прекият път до морето... Затова пък самият парцел беше прекрасен – в центъра му имаше голяма маса, около нея – плодни дръвчета, а двете постройки една срещу друга, откритият душ, клозетът и навесът очертаваха почти кръг, като в театрален декор. Женя и Саша седяха на края на масата, ядяха макарони, но щом цялата компания се изсипа в закръгленото дворче, апетитът им секна.

– Здравейте, здравейте! – Рижата остави куфара, хвърли чантата и се стовари на пейката. – Досега не съм ви виждала тук!

И моментално всичко си дойде на мястото: рижата беше най-главната тук, а Женя и Сашка бяха новите, второстепенните.

– Идваме за първи път – сякаш се извини Женя.

– Винаги има първи път – философски отвърна рижата и влезе в голямата стая с терасата. Първоначално Женя се беше прицелила тъкмо в нея, но получи решителния отказ на хазайката.

Шофьорът смъкна надолу старицата с клетката й, бабата слабо врещеше нещо, на Женя й се стори, че е на чужд език.

Саша стана от масата и се отдалечи с наперен и независим вид. Женя събра чиниите, занесе ги в кухнята: запознанството, така или иначе, беше неизбежно. С появата си рижата промени летния пейзаж наоколо...

Беличкото, с вирнат чип нос и необикновено тесен череп момче се обърна към рижата, вече безспорно на английски, но Женя не разбра думите. Затова пък рижата майка много отчетливо отсече: "Шат ъп, Доналд".

Дотогава Женя дори не беше зървала англичани. А рижата и семейството й се оказаха най-истински англичани.

Истинското им запознанство се състоя късно според южняшките представи – чак вечерта, когато децата бяха сложени да спят, вечерните съдове бяха измити и Женя, метнала шал върху нощната лампа, за да не блести на спящия Сашка, четеше "Ана Каренина", за да сравни някои събития от собствения си разпадащ се личен и семеен живот с истинската драма на една истинска жена – с къдри по бялата шия, с женствени рамене, с рюшчета на пеньоара и с ръчно бродирана чантичка в ръцете...

Женя нямаше да се реши да излезе на осветената веранда при новата си съседка, но тя сама почука с твърдия си маникюр по прозореца й, и Женя излезе, вече по пижама и с пуловер отгоре – нощем ставаше студено.

– Като минавахме покрай „партийния гастроном“, какво направих? – строго попита рижата. Женя притеснено мълчеше, нищо остроумно не й идваше наум. – Купих две бутилки "Кримское", това направих. Или не обичаш портвайн, може би предпочиташ херес? Хайде!

И Женя, зарязала Ана Аркадиевна, тръгна като омагьосана след тая разкошна жена, увита в нещо средно между пончо и шал, пухкаво, карирано, в зелено и червено...

На верандата всичко беше нагоре с краката. Куфарът и чантата бяха отворени, беше смайващо колко много весели разноцветни дрехи са се побрали в тях – бяха затрупали и трите стола, и походното легло, и половината маса. В сгъваемото кресло седеше майка й, с бледо изкривено личице и забравена на него питаща усмивка.

Рижата, без да вади цигарата от устата си, сипа портвайн в три чаши, в последната – по-малко, после я побутна към ръката на майка си.

– Може да викаш на майка ми Сюзан Яковлевна, а може и да не й викаш нищо. Тя не разбира и дума на руски, преди инсулта знаеше малко, но след него забрави всичко. И английския също. Помни само холандския. Детския й език. Тя ни е цял ангел, само че няма мозък. Пийни си, грени Сузи, пийни си...

Рижата нежно й подаде чашата и бабата я взе с две ръце. Заинтересувано. Създаваше впечатлението, че не е забравила чак всичко на тоя свят...

Първата вечер беше посветена на семейната биография на рижата – тя беше ослепителна. Безмозъчният ангел от холандски произход имаше комунистическа младост, беше слял съдбата си с поданик на Обединеното кралство с ирландска кръв, офицер от британската армия и съветски шпионин, заловен, получил смъртна присъда, разменен с нещо равностойно и изтеглен в родината на световния пролетариат...

Женя я слушаше в упоение и не забеляза как се напи. Бабата в креслото тихо похъркваше, после пусна деликатна струйка.

Айрин Лири – какво име! – плесна с ръце:

– Разсеях се и забравих да я сложа на гърнето. Е, вече е късно...

И още цял час й разказва необикновената си семейна история, а Женя все повече се напиваше, но вече не от изпития до капка портвайн, а от възторг и възхита от новата си позната.

Разделиха се в три часа през нощта, след като преоблякоха и леко поизмиха Сузи – беше се стреснала в съня си и нищо не разбираше.

Следващият ден беше наситен и шумен – сутринта Женя направи закуска, нахрани всички с овесена каша и заведе двете момчета на разходка. Английското момче Доналд, чието родословие, въпреки че беше родено в Русия, също беше възхитително – дядо му по бащина линия беше много прочут, но също провалил се шпионин, разменен за нещо още по-ценно от дядо му по майчина линия, – се оказа рядко читаво: приветливо и добре възпитано.

Онова, което предразположи Женя към него не по-малко, отколкото към рижата му майка, беше, че то веднага се отнесе към избухливия и нервен Сашка великодушно и снизходително, като по-голям към по-малък. Всъщност то наистина беше по-голямо, беше навършило пет.

У него веднага се усещаше някакво зряло благородство: то моментално даде на Сашка една интересна количка, показа му как се отварят вратите й, а когато се довлякоха до павилиона с водата, пред който Сашка обикновено започваше да я врънка и където Женя обикновено му купуваше газирана вода в мътна чаша, петгодишното момченце отмести с ръка подадената му чаша и каза: – Пийнете си. А аз – после.

Направо лорд Фаунтлерой. Когато Женя се върна в къщата, Айрин седеше на масата в двора с хазяйката, и по това как надутата Дора се мазнеше на новата си наемателка личеше колко ценена е тук Айрин. На всички беше предложена сготвената лично от нея овнешка супа, гореща и обилно посипана с пипер.

Английското момче ядеше бавно и изключително прилично. Пред Саша също имаше купичка и Женя вече се настройваше да усмирява сина си, който беше непреклонен за храната: ядеше картофено пюре с кюфтета, макарони и овесена каша с кондензирано мляко... И нищо друго. Никога...

Сашка обаче погледна лорд Фаунтлерой и загреба супа с лъжицата... И май че за първи път в живота си яде храна извън своя списък...

Людмила Улицка, из "Непрекъсната линия". Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Колибри".

"Непрекъсната линия" 

"Непрекъсната линия" е населена с привидно обикновени хора, чието вълнуващо пътешествие през живота е и тъжно, и смешно, и белязано с непредвидими обрати.
Повечето истории са обединени от темата за лъжата, с която в различни моменти и при различни обстоятелства се сблъсква героинята Женя.

Или по-скоро за измислицата, която украсява делничния живот, прави го по-ярък, по-драматичен, по-лесен за преглъщане.

Както казва самата Улицка: "Най-забавното в тази книга за лъжата е, че тя е най-правдивата от всички книги, които съм написала".

В последната част, "Изкуството да живееш", Женя вече е зряла, енергична и амбициозна жена, успяла в професията си. Докато една катастрофа не променя всичко...

Людмила Улицк

Людмила Улицка е забележителна писателка и общественичка, един от най-влиятелните гласове на днешната руска проза.

Биолог-генетик по образование, тя сякаш пренася съвършената оптическа апаратура в литературния си свят и внимателно проучва човека и вътрешния му живот.

Книгите й са преведени на десетки езици, критиката ги определя като "проза на нюансите" и често я сравнява с Чехов.

Българският читател познава Улицка предимно с романа "Медея и нейните деца" и сборника "Сонечка. Бедни роднини", преведени блестящо от София Бранц.

През 2017 г. "Колибри" издаде и семейната сага "Казусът Кукоцки", отличена с най-престижната руска литературна награда "Руски Букър".

Людмила Улицка пише за пораженията след преживяното, но също и за силата да се оцелява, за живота въпреки смъртта, за дарбата да откриваш щастие в нещастието.