Кони Палмен : "Ти го каза"

"Ти го каза" на издателство "Колибри"

"Ти го каза" (превод: Иглика Василева ван дер Хайден) е роман за поезия, любов, измяна и смърт, дишащ в трескавия ритъм на две изтерзани души и на една предизвестена трагедия. Герои в тази предизвикателна творба са Силвия Плат и Тед Хюз – една от най-романтичните и драматични двойки в света на литературата.

А заглавието е препратка към отговора на Исус на въпроса на Юда "Да не съм аз, Рави?". След самоубийството на Плат във феминистките среди съпругът й става синоним на злодей, предател и заложник на мита около нея.

Романът е изграден като вътрешен монолог на британския поет лауреат, инспириран от последната му стихосбирка "Писма за рождения ден" (1998), в която той за пръв път разкрива своята версия за взривения брачен съюз. Гласът на твореца прелива в гласа на наранения съпруг, "плячка на лешояда на вината" и на жадната за сензации публика.

Палмен умело пресъздава поетическата му стилистика, вплита изумително хармонично биографични факти, цитати, спомени и размишления и читателят неусетно забравя, че написаното е плод на авторовото въображение.

За автора

Смятана от мнозина за най-голямата съвременна нидерландска писателка, Кони Палмен е родена през 1955 г., учи философия и литература в Амстердамския университет и започва да пише още като съвсем млада.

Първият й рoман, "Законите" (1990), е най-големият литературен успех в родината й за последните 30 години и е отличен с престижната "Дъблинска литературна награда IMPAC". През 1992 г. Палмен става носител на голямото отличие "Европейски роман на годината".

Следват "Приятелството" (награда АКО и наградите на холандската и белгийската читателска публика), "И. М." (наградата "Аквариус", 2012), "Наследството", "Искрено ваш", "Луцифер", издадени в над двайсет страни.

"Ти го каза" (2015) е удостоен с престижната холандска литературна награда "Либрис" и е преведен на множество езици.

Откъс

Мислим си, че пишем, за да доставим удоволствие на другите, а всъщност казваме неща, които отчаяно се нуждаем да споделим. Тази странна потребност е истинската загадка. Защо не можем да я потиснем и да замълчим? Защо трябва да бъбрим? Защо човешките същества изпитват желание да правят признания? Може би без едно такова тайно признание няма да има стих – нито дори една история. Няма да има писател.
ТЕД ХЮЗ

В съзнанието на повечето хора ние – моята невеста и аз – съществуваме само в книга. През изминалите трийсет и пет години с безсилно омерзение трябваше да гледам как истинският ни живот бе завлечен от калния порой от апокрифни истории, лъжесвидетелства, сплетни, измислици, митове; как реалните ни, сложни личности бяха подменени с клиширани персонажи, сведени до опростени образи и създадени като по калъп специално за една зажадняла за сензации читателска публика.
И така, тя бе крехката светица, а аз – бруталният предател.
Мълчах.
Досега.

Тя напомняше религиозен фанатик с онази неистова страст към една възвишена форма на чистота, свещената и пагубна готовност да пожертва себе си – старата си, неистинска същност, – да се погуби, за да се възроди, чиста, свободна и най-вече истинска.
През седемте години, които прекарахме заедно, не я видях нито веднъж и пред никого – нито дори пред собствените ни деца – такава, каквато бе в действителност, такава, каквато я познавах, жената, с която живеех, жената, която, трополяща като буйна кобилка, ме ухапа до кръв по бузата при първата ни среща.
Не се сляхме в прегръдка, нападнахме се настървено.
Пръхтейки – от наслада, от радост, – смъкнах червената ѝ лента за коса, дръпнах сребърните обеци от ушите ѝ, искаше ми се да мога да разкъсам роклята ѝ на ивици, да я разсъблека и сваля всички онези фльонги на приличието, на послушанието и цивилизоваността, на преструвката.
Беше жестоко, причинихме си болка.
Беше истинско. Превзехме се един друг.
Не минаха и четири месеца и вече бях женен за нея.
Трябваше да се досетя, че за жена, която хапе, вместо да целува, да обича някого означава да е в конфликт с него. А за себе си трябваше да знам, че с кражбата на бижутата единственото, което ѝ отнех, бяха украшенията, наредени от мен като трофеи. Който се впуска в една такава любов, знае, че в същността ѝ се таи насилие и разруха. Докато не последва смъртта. От самото начало един от нас бе обречен. Въпросът беше – тя или аз.
Във всепоглъщащото насилие, наречено любов, бях намерил равностоен партньор.

Обичах я, никога не съм спирал да я обичам. Ако самоубийството е онзи капан, в който бе пожелала да ме впримчи и погълне, да ме поеме в себе си, за да се слеем в едно тяло, то тя успя. Жених, уловен в плен от смъртта, слят завинаги с невестата си в една посмъртна женитба, така неразделни се оказахме, както бе пожелала.
Нейното име е моето име.
Нейната смърт е моята смърт.

Вярвам в съществуването на истинската личност и знам каква рядкост е да можеш да я чуеш да говори, да я видиш освободена от пашкула на фалша и безличието, от преструвките и превзетостта, чрез които общуваме с другите, за да им се харесаме, за да ги подведем. Колкото по-опасна е автентичната личност, толкова по-изтънчени са маските. Колкото по-разяждаща е отровата, с която ни се иска да залеем другите – за да ги обездвижим, да ги умъртвим, – толкова по-сладък е нектарът, с който ги примамваме да дойдат при нас, да са близо до нас, да ни обичат.
Тя бе една благоуханна кана, пълна със злоба.
Никога не бях срещал друг човек, за когото да обича и да мрази бяха две толкова близки неща, почти без разлика помежду им. Най-много от всичко искаше да обича, но изпитваше ненавист в мига, в който обикваше. Най-много от всичко желаеше да бъде обичана, но без пощада наказа всеки един, обикнал я някога.

Зад фасадата от покоряващо жизнерадостно излъчване се спотайваше уплашен заек с душа от стъкло, дете, обсебено от страхове, от кошмарни ампутации, от принудителна изолация и електрошокови терапии. И аз – влюбеният шаман – обожавах деликатното, наранено момиче, истинската ѝ същност, и желаех да направя всичко, което любовта изисква от любовника: като един нежен иконоборец да разбия на парчета и разруша образа ѝ. Именно защото я обичах, трябваше да разкъсам обвивката от престореност и да освободя жената и писателя в нея, да ѝ дам възможност да чуе собствения си глас. Уплашения глас, сърдития глас, жалващия се глас, с който мрънкаше за дреболии, приглушения глас, с който унижаваше и тормозеше, забранения глас, с който подобно на бясна богиня на отмъщението анатемосваше всеки, дръзнал да я нарани. Каменният ѝ език трябваше да може да танцува в ритъма на душата ѝ, черната ѝ душа, която я плашеше – и с право. Аз трябваше да я възкреся след тази смърт.
Не съзнавах, че едновременно с това се опитвах и себе си да освободя.
Нейната лудост е моята лудост.

От тринайсетгодишен главата ми бе пълна с митове, саги, народни предания, един тайнствен свят на магическото познание, населен със свирепи богове, които поглъщаха синовете си, и могъщи богини, които меняха образите си и се превъплъщаваха в млади девици, в майки, в Медуза. А сестра ми ме запозна и с астрологията, с картите Таро, с дъската за спиритически сеанси Уиджа. На двайсет бях в състояние да направя пълен хороскоп на цялата си фамилия, на приятелите си, на приятелките им, с които или щяха да споделят райски радости, или трябваше на всяка цена да избягват. Всяка сутрин изучавах разположението на звездите и на планетите и посланието им към мен.
Ако в деня на нашата среща се бях вслушал в това, което звездите не ми нашепваха, а с пълна сила крещяха по мой адрес, трябваше да се заключа в стаята си, да не отида на премиерата на първия – и както се оказа, последен – брой на списанието ни за поезия и никога нямаше да я срещна; или може би щях да я срещна, но в друг час, без знак от небето, че ме очаква катастрофална среща, взривоопасен сблъсък на астрални енергии, който щеше да промени живота ми завинаги.
Аз съм един скептичен гадател – не вярвах докрай на тези неща.
И отидох.

Беше претъпкано, шумно и задимено като в ада. Тя се появи – дългокрака богиня сред надъханите с екзистенциализъм мъже в пуловери с поло яка и добре познатите ми бледолики английски жени. В университета славата ѝ бързо се носеше; досещах се коя бе тя – екстравагантната американка, публикувала вече няколко творби.
Пред погледа ми се извиси едра и бляскава, сякаш изваяна жена, едно видение от обетованата земя. Докоснех ли идеално гладката ѝ като мрамор кожа, щях да се пренеса отвъд Атлантическия океан в света на американската литература. Приличаше на холивудска актриса – с кръгло, подобно на месечина лице и с матова сатенена кожа. Седефена усмивка, бели като на акула зъби, които проблясваха между оцветените в тъмночервено сочни устни, с вълниста, сияйна като слънце руса коса; всичко в нея, издаващо непокорство и необузданост, беше овладяно в силно пристегната в талията рокля в червено и черно – цветовете на Скорпиона. Танцуваше с най-добрия ми приятел, Лукас, и то някак предизвикателно, без свян, привидно в транс, но всъщност съвсем съзнателно желаеше да съм свидетел на този танц на ухажването. В краткото затишие, когато музиката наоколо замира и природата затаява дъх, за да събере сили за опустошителен ураган, тя – моята замаяна от алкохола богиня – пристъпи, полюшвайки се леко, към мен, с трескави от любовен нагон тъмнокафяви очи.

Тръгнах към нея, назовах я по име.
Казах:
– Силвия.
Изненадана, че съм я познал, тя трябваше да вика колкото ѝ глас държи, за да успее да надмогне врявата от възпламеняващия джаз и гръмогласните мъже – крещеше и като една лаеща Хеката ме засипваше с моите собствени изречения, с цели строфи от стихотворенията ми, които току-що бе прочела в списанието ни, провикна се:
– Аз го направих, аз.
Около нея витаеше сладникавият изкуствен аромат на лилии и пролетни цветове, но когато я хванах и я отведох от дансинга, вдишах истинския ѝ мирис, остър като от мускус и сладко-кисел като от потта на похотлива сърна. С отпечатъка от зъбите ѝ по бузата ми потънах в нощта сякаш дамгосан.
Беше 25 февруари 1956-а.
Аз ѝ принадлежах.