Джанис Париат: "Сърцето с девет стаи"

"Сърцето с девет стаи" от издателство "Колибри"

"Сърцето с девет стаи" (превод: Паулина Мичева) е предизвикателна по структура книга, хипнотизираща биография на героиня, която читателите ще опознаят единствено през очите на хората, останали задълго или понякога съвсем за кратко в живота ѝ.

Калейдоскопична история за млада жена, която следваме в пътуването ѝ към себе си, пътуване между Изтока и Запада, в познати, но безименни градове. Девет души разказват за отношенията си с нея – една и съща жена, която са обичали или която ги е обичала. Вдъхват ѝ живот и я приближават до нас, но тя не спира да ни се изплъзва, тъй като не чуваме нейния собствен глас.

За автора

Джанис Париат е носителка на престижната награда за млад писател на "Сахитя академи" и на наградата "Кросуърд", автор на разкази и стихотворения. Изучава английска литература в колежа "Свети Стефан", Делхи, и история на изкуството в Училището за източни и африкански изследвания, Лондон.

Живее в Индия и иска да овладее по-добре италианския език, тъй като е живяла няколко години в Торино. "Сърцето с девет стаи" е стилен роман за крехката, фрагментирана природа на идентичността. За това как другите ни виждат само парченце по парченце, на части, и как понякога сме склонни да ставаме такива, каквито сме в техните очи.

Откъс

Ти си на дванайсе и ме мразиш. Отказваш да рисуваш в часа ми, защото смяташ, че рисунките ти са грозни. А аз се старая и ти казвам, както всеки добър учител трябва да прави, независимо дали вярва, или не вярва на думите си, че с времето и практиката ще ставаш все по-добра. Не си съгласна с мен. Вбесява те това, че не се справяш веднага, както става със задачите по математика или с някой научен експеримент. Това е изкуство, казвам аз и после те уверявам, че можеш да бъдеш и учен, и творец. Ако изобщо съществува подобно нещо.
Другите деца се суетят около масите, рисуват и скицират в див унес. Някои са наистина талантливи. Ти не си една от тях. Техните ръце се движат инстинктивно по платната и листовете, насочвани от някакъв невидим дух. Но ме изпълва тъжно предчувствие, че това е единственият път в живота им, когато ще „създават“ изкуство. И че ще пораснат и ще се втурнат към призвания, които не се нуждаят от красотата.
Преди почти година в първия ми ден тук, в това малко училище, в този малък град в източната част на страната поисках от децата в класа да нарисуват дърво.
– Какъв вид дърво? – попита ти.
– Какъвто и да е. – Има толкова много дървета... – Ще съм доволен от всяко дърво, което нарисуваш.
Това не ти хареса. И докато седеше там и се колебаеше, а другите топяха четките си и мацаха със замах, видях, че когато най-накрая се опита да нарисуваш нещо, бе засрамена, дори леко унизена, защото дървото ти приличаше на зелена близалка на пръчка. Допуснах грешката да дойда до твоята страна на чина и да похваля момичето, седящо вдясно от теб.
– Виж... как е оставила малко от небето да преминава между клоните... Така е в природата, нали? Дървото не е плътно. Има свободни пространства между листата...
В погледа ти видях нещо, близко до омраза.
През първите няколко месеца свикнах с този поглед. Всичко, което кажех, независимо дали на теб, или на друг ученик, изглежда, възпламеняваше подобни чувства. Не правеше нещо агресивно или демонстративно лошо, нищо, заради което бих могъл да те изгоня от часа или да те изпратя за мъмрене при директора, което вероятно щеше да бъде по-лесно за мен. Вместо това виждах просто безмълвно кипящ, врящ под капака бунт. Полагаше възможно най-малкото усилие. През почти целия час само се взираше апатично пред себе си, често молеше да те пусна до тоалетната, излизаше и се връщаше точно преди да бие звънецът. Не отговаряше на моите въпроси, не питаше нищо, а ако се обърнех директно към теб, казваше мрачно „Не знам“.

По този начин се мъчихме цяла година.

Дори днес получавам същия поглед на ненавист. Рисуваме снежен пейзаж. Поглеждам рисунката ти и казвам рязко:
– Виждала ли си някога чисто бяло в природата?
Намръщваш се:
– Какво имате предвид?
– Имам предвид... снегът не е бял бял, нали? Има отсенки на синьо, на сиво, на розово и жълто, дори на лилаво... бялото няма да е видимо за очите ни, ако е само бяло.
И тогава правя най-голямата грешка, която бих могъл да допусна. Докосвам рисунката ти. Потапям четката в синьото и черното, после във водата и пръскам цветовете из пейзажа ти.
Мацване тук, щрих там. Подобрявам рисунката ти, но изгубвам теб. От този момент отказваш изобщо да докосваш четката. Дори когато те заплашвам с наказание и ниска оценка.
Ти си най-упоритото дете, което познавам, и често ме караш да копнея за добрите стари времена, когато физическите наказания в училище са били позволени. По-късно, когато моля класа да предаде рисунките си за оценяване, ми подаваш бял лист.
– Какво е това? – питам сърдито.
– Бели птици летят сред бели облаци.
Пиша ти най-слабата оценка. После я променям на средна. Не ти си се провалила, имам чувството, че аз съм този, който е провалил теб.

Преминаваме към други неща, но ти си забележително зле във всички занимания. Натюрмортите ти са ужасни, рисунките с въглен – истинска мацаница. Не мога да ти позволя да работиш с маслени бои, защото са скъпи и имам указания да ги пазя за „най-добрите“ ученици в класа. Акрилните бои те озадачават, използваш ги като водни боички, но те изсъхват твърде бързо и оставят груби цветни петна на погрешните места.
Може би по-късно, след години преподаване ще знам как да се справям с ученици като теб. Но в този момент нямам никаква представа.
Имам чувството, че съм опитал всичко: заплаха, принуда, безразличие, търпение. Говорих с другите учители и те също не разбират. Ти си спокойна и добра във всички часове. Отнасяш се с леко пренебрежение към химията, харесваш литературата, биологията и историята и имаш вроден талант за математика. Но това последното не ме изненадва. Наистина имам чувството, че съм те изгубил, докато един ден не те питам дали искаш да поработиш с хартия.
– И какво да правя с нея? – отвръщаш ми с нотка на надменност в гласа.
– За начало можеш да правиш форми...
Изобщо не си впечатлена от идеята.
– Чувала ли си за оригами?
Плахо поклащаш глава.
Колко ли ти е неприятно да признаеш, че не знаеш нещо. Почти злорадствам.
Подавам ти няколко листа и наръчник „Как да си направим оригами“. Струва ми се, че предпочиташ така, вместо да получаваш наставления от мен. Изучаваш страниците, схващаш идеята, потъваш в работа. Направо е смайващо. Забележителна си в това. Изпод пръстите ти се появяват жерави и кутии, жаби и пеперуди, раци и цветя. Точни и сложни, с идеално сгънати и прави ръбове, линиите са оформени с невероятно старание и умение. Образец за прецизност. Всяка фигурка е със същия размер и форма като останалите. Седиш в ъгъла на класната стая и търпеливо притискаш, сгъваш и изправяш листовете, докато всички фигури не станат готови. Искам да ти кажа, че са красиви, но се притеснявам, че това ще те отблъсне, вместо да те зарадва, затова само наблюдавам и не те хваля.

След това настава гигантска промяна.

Първа идваш в часа ми и си тръгваш последна. Очите ти ме следят, докато се движа от една групичка ученици към друга и когато някой идва до бюрото ми, за да поиска помощ за нещо. В края на часа се застояваш при мен и ми показваш какво си направила, търсеща, ако не греша, одобрението ми.
Отначало не съм много сигурен как да реагирам. Да покажа ли колко съм доволен? Да те пренебрегна ли, за да си отмъстя за предишното ти отношение? Струва ми се, че в объркването си правя по малко и от двете, но това не те разстройва. Като че ли напротив, ставаш още по-решителна. Спираш ме в коридорите, идваш при мен в библиотеката, понякога дори на моравата през почивките и подхващаш най-сладките незначителни разговори. Говорим за времето, за обяда, дали харесвам котки или кучета. – Кучета – казвам аз.
– Аз съм по котките – отвръщаш ти.
И всичко, което кажа, е последвано от нов въпрос „Защо?“. Защо предпочитам грах пред картофи? Защо бих карал велосипед, а не кола? Защо кучета? Защо съм вегетарианец? Защо обичам черен шоколад? Защо чета поезия? Когато ти задавам същите въпроси, откривам, че си приятно импулсивна. Не мислиш дълго, преди да отговориш. Харесваш червеното цвекло заради цвета му. Котките заради очите им. Белия шоколад, защото не е съвсем шоколад. Поезията те обърква. Отговорите ти са абсолютно непринудени. Всичко на тази възраст при теб е чист инстинкт. Показваш ми тестовете си и есетата, на които си изкарала високи оценки. Хваля те така, както си мисля, че би направил един родител. Не си падаш особено по спортовете, ми казваш. Въпреки че постоянно те карат да тичаш, да хвърляш топка и да участваш във всичко. Харесваш музиката, но нямаш желание да свириш на някакъв инструмент.
– Обичам да пея – споделяш ми свенливо.
– Изпей ми нещо.
– Просто така?
– Просто така.
Навън сме, вървим по пътека в двора на училището.
– Какво искате да ви изпея?
– Каквото и да е.
Замисляш се за момент, за да избереш, после запяваш. Толкова тихо, че трябва да се наведа, за да те чувам. Това е стара песен от седемдесетте. Чудно ми е откъде я знаеш. Може би родителите ти са ти я пускали у дома и си я слушала от малка. Това е песен за мъж, който се обажда на жената, която го е обичала и го е напуснала. Сладникава и глупава и абсолютно нелепа, когато ти я пееш, но я изпяваш докрай и аз ти ръкопляскам.
Веднъж ми носиш цвете – пищна разцъфнала магнолия. Паднала е на земята от дъжда и сега лежи в дланта ми с мокри блещукащи листенца. Млечнорозова, с по-наситен цвят в средата, най-бледа към ръбовете на венчелистчетата. Слагам я в бутилка с вода и си я вземам вкъщи в края на деня. Трогнат съм от вниманието ти, но и объркан. Отношението ти е толкова сериозно, толкова натрапчиво, сякаш ходя под жулещите лъчи на слънцето по пладне. Никога не съм получавал подобно внимание. И си казвам, че ти си дете, че не знаеш как да се държиш. Чувствата ти ще се променят, ще се пристрастяваш към едно, после към друго, към един човек, после към друг. Съвсем скоро ще ти доскучае с мен и някой друг ще те очарова. Но тя сякаш не отслабва, привързаността ти към моята особа.
Казвам си, че може би е по-добре да те отблъсна леко, да се отдръпна, да не съм толкова достъпен. Все пак не искаме да почнеш да проявяваш капризи, нали. Затова се държа любезно, но по-сдържано с теб. Влизам в някоя стая, ако те видя да се задаваш по коридора. Казвам ти, че съм зает, когато ме хванеш в библиотеката. Излизам от училище с колеги. Седя на моравата с книга в скута, правейки се на много вглъбен. Изглеждаш озадачена, но не и обезсърчена. Но колкото повече настояваш за вниманието ми, толкова по-малко ти го давам. Това е ужасяващ танц и се чувствам зле, но не знам какво друго да направя.

В някои дни намирам на бюрото си книжни жерави, друг път – водно конче.

Отначало ги събирам и ги поставям на рафта като хаотичен неодушевен зоопарк. После се опитвам да ти кажа, че можеш да ги вземеш със себе си, за да изненадаш и зарадваш родителите си вкъщи, но ти ми отвръщаш с мълчалив укорителен поглед. Когато настоявам да го направиш, ми отговаряш, че не можеш, и се отдалечаваш.
Това ме притеснява, но не е нещо, за което мога да те попитам директно. Поне не сега. Не сме изградили толкова силно доверие помежду си. Чудя се дали някога ще успеем. Затова говоря с другите учители, онези, които ти преподават от по-отдавна, и ги питам дали знаят нещо повече за теб и за положението в семейството ви. Има няколко предположения. Някой пита дали не си сирак? Или май си дете на самотен родител? Не, казват други, не смятат, че била такава ситуацията, но все пак имало нещо по-необичайно. После учителят ти по математика казва, че ако не греши, не си загубила родителите си, но те живеят някъде другаде, а ти – поне по време на училище – си оставена на грижите на баба си и дядо си. Не че си изоставена, добавя той припряно, но баща ти работел в друг щат, в който имало малко добри училища. Сърцето ми се изпълва с жал при мисълта за теб и твоите хартиени приятели.