Цветно ⁸¹⁴⁸

Датският писател Ханс Кристиан Андерсен (1805 – 1875) е автор на едни от най-великолепните приказки на всички времена. Произведенията му са преведени на повече от 150 езика и вдъхновяват множество пиеси, балети, игрални и анимационни филми.

Случвало ми се е да вървя и да усещам след мен върволица мъжки погледи. Като очи на хищници, но укротени очи на подчинени хищници. Без да правя нищо повече от това да вървя изправена, плавно и без резки движения. Случвало ми се е и да оставам невидима, въпреки червения шал, който често нося.

Следващите страхотни илюстрации са поредните, които показват колко същствени различия има между шефа и лидера.

Защо днес е толкова сложно да запазим отношенията си? Защо толкова често се разделяме, колкото и силно да се опитваме да обичаме? Защо се оказа, че съвременните хора сякаш са неспособни на трайни и дълбоки отношения. Забравихме ли как да обичаме или още по-лошо - какво е любов?

Всичко най-прекрасно на света е направено от нарцисисти. Най-интересното - от шизоиди. Най-доброто - от депресирани хора. Невъзможното - от психопати. Нормалните почти с нищо не допринасят към историята на човечеството.

Състоянието "поток" (на англ. flow) е оптимално състояние на съзнанието и на целия организъм. В него чувстваме, че няма невъзможни неща. То е съпроводено от усещането на вяра и увереност в способностите ни и постигането на повече, отколкото сме очаквали.

Да си жив на света като човек, е доста объркващо. И мисълта, че "трябва" да направим нещо, защото това състояние на обърканост е влудяващо, обърква нещата още повече. Мислиш си, че действително знаеш какво става и всичко сякаш напук се разрушава пред очите ти.

Възможностите пред нас са много. Но ние ги отсяваме – виждаме това, в което вярваме. Изживяваме нещата, които не противоречат на нашите възприятия. Посвещаваме времето си на онова, което не искаме, вместо да потопим вниманието си към онова, което искаме.

Всяка жена трябва да има: - една стара любов, за която да си мисли, че може да върне... и една, която да й напомня колко далече е стигнала...

Да сменим гледната точка или да намерим точната за нас гледка? Това е въпросът, който трябва да си задаваме много често във всякакви ситуации, но така и не го правим.

- Каква искаш да станеш, когато пораснеш, мъниче мое? - Искам да стана умна, тате. Много, много умна! - Колко умна по-точно, миличка? – с недоумение я запита баща ѝ. - Колкото онази лавица, от която ти винаги си вземаш книги вечер преди сън.

Отечество любезно, уроки да не са ти, ама си много мило и убаво си много! Земята ти — земя, небото ти небо! Ете, бая със зор изкаруваме лебо и малко на законо дъската му клопа, ама инат чиним на цела Европа, със тебе се хвалим дек бива и не бива…