За тънкообидните хора...

Предлагам да навлезем в една много дълбока и деликатна тема - тънкообидните хора. Приравнявам ги на хора, лишени от всякакво чувство за хумор, защото... ами просто защото каквото и да им кажеш - вече си ги обидил и осквернил. За теб подхвърлена смешка, с мяра, разбира се с мяра, за тях звучен шамар.

Защо не е хубаво да се обиждаш за щяло и нещяло?

1. Защото говори за дефицит на интелект и чувство за хумор.

2. Защото приемаш всичко лично.

Понякога няма нищо лично. Понякога просто разменяме някакви думи и приказки. Понякога никой не иска да те нарани, обиди, оскверни и засегне. Понякога другата страна казва нещата с добро и топло чувство.

Разчита, че ще ги приемеш и ти със същото. Ще посрещнеш топката и ще хванеш. Няма да я изтървеш нарочно като сърдито дете, с което никой не иска да играе, всички си подават топката, само на него никой не му дава. Еми, може да не ти дават да скочиш за топката, щото нон-стоп се засягаш, бе сестро/брат и хората вече интуитивно те прескачат.

Да приемаш всичко лично е отрова. Ти страдаш така. А другите не разбират защо страдаш.

3. Защото приемаш всичко буквално.

Този свят е ужасно красив с всичките си метафори, хиперболи, ирония, сарказъм, алегория, художествени похвати, стилистични термини и други изразни средства - не приемай всичко буквално, пак страдаш и другите ти се чудят на акъла.

Много пъти съм чувала изречението: "Искам да хвърля детето си през терасата". Да, факт, хората го казват. И аз съм го употребявала. Разбира се, че не го казвам буквално.

4. Защото издава една докачливост, сприхавост, дребнавост и раздразнение у теб.

Погледни първите три точки.

За себе си съм направила избор да не съм тънкообидна. Обиждам се, естествено, но избирам от кой, как, защо и изобщо има ли реална причина. Изричащият "обидата" има значение.

Да си тънкообидчив не е здравословно и пречи на комуникацията. Буквално се издигат невидими стени, които ни пречат да общуваме.

Човек трябва да се научи, че не всеки иска непременно да го засегне, обиди и оскърби. Да пречупи мирогледа си. Вече инстинктивно преди дадено изречение слагаме: "Да не си помислиш, че нещо искам да те обидя, но...; Извинявай, ако това ще те обиди, нямам изобщо такава цел, но...; Виж, нямам намерение да те обиждам, обаче..."

Предварително имаме едно споразумение, че каквото ще ми кажеш впоследствие, аз вече се съгласявам с теб да не се обидя и точно така вероятно ще се обидя. А ако не казваме нищо предварително? Ако изобщо не навеждаме разговора в тази посока?

В нашата глава нещата са ясни и прости - нямаме за цел да обидим никой с думите си, но отсреща знаем, че вероятно стои човек, който гледа и чете с лупа всяко наше изречение и каквото и да кажем - ние със сигурност ще го засегнем все някъде, все за нещо. Неизбежно е, дори да имаме запас от най-добрите намерения.

Казвайки, споменавайки, написвайки, коментирайки дадена тема/текст/снимка, човек трябва да бъде наясно и да приеме, че е твърде вероятно да му отговорят нещо, което може и да не му хареса. Това е донякъде нормално и неизбежно. Всеки има право да ти каже/напише каквото реши и ти още с акта си на казване/написване/даване на текста се съгласяваш с това обстоятелство.

Трябва да си готов да посрещнеш едва ли не всичко. Всеки има право да реагира спрямо неговата камбанария, капацитет и интелект. Ти си този, който избира дали да вземе тази обида, да я прегърне, да се припознае в нея и да заживеете заедно. Ти си този, който избира дали да приеме всичко чуто лично, буквално, осторожно, язвително и умишлено оскърблението си. 

Да се сърдим и тънкообиждаме за щяло и нещяло, да се взираме във всяка сричка и да ѝ правим дисекция - за мен това не е здравословно и е токсично. Тънкообидният човек може да ти каже каквото реши, но не може да поеме същото по количество и качество насреща.

Чудесно е, когато имаш опонент или събеседник, с който може да си разменяте, подхвърляте топката и всеки да скача високо за нея, че дори и да вдига летвата на дискурса, било саркастично и шеговито, било сериозно и далновидно.

Един красив тенис без махленско подаване на топка и без удари под кръста. Да, "тенисистът" има решаващо значение за Големия шлем.

Четете още интересни текстове на автора в Групата "Истории от Гардероба"