В прегръдките на своята сладка съдба...

Дъждът навън вали и не спира,

а нощта една единствена мисъл раздира.

Копнеж по неземна, мечтана любов

седи и вълнува се само от зов.

Зов сред полета от мрачна тъга,

с приятел единствен - неизживяна мечта.

Полъх от шепот едничък в нощта,

със сила раздира таз мрачна тъга.

Полъх, роден от неизживяна мечта,

преследва ме бавно и с болка в нощта.

Чакам в забрава с надежда деня,

в който ще бъде до мен самата тя,

моята нежна ранима душа

в прегръдките на своята сладка съдба.