Споменът на планината

Онзи ден, високо в Планината,

имахме всичко,

нежна музика свиреше в душата.

Имаше ни нас,

красива бе тревата, там горе, борчетата, гората...

За миг запълнихме в себе си празнотата.

Усещахме, докосваше ни светлината, такава нежна, истинска, галеше ме по ръката.

Ти пред мен вървеше, нещо тихичко нашепваше...

Усетих, нещо в теб болеше.

В този миг пристъпих до теб да застана, да усетя, да успокоя макар за малко тази рана.

Ала в мен сърцето силно туптеше, объркано кънтеше.

Да ти кажа думи три или да оставя мигат да се изпари...?!

Оставям този миг в мен, оставям го и на Планината.

Тя ще ни помни тъй красиви, млади и щастливи, каквото и да решим, пък ние нека по пътят си шарен да продължим.