Снежна балада

Бяла Варна или по-скоро – ледена. Централният площад е синкав от зáмръза, а от няколко минути върху него вече падат нови снежинки. Те са леки и сухи, спускат се бавно и поднебесните пространства изглеждат омотани в една възторжена, неземна дантела.

Тази гледка е толкова красива, че не изисква нищо друго, освен дълбока тишина… придружена с благодарност към Всевишния за това, че обитаваш умерения географски пояс, богат със своите четири сезона. И кой е най-красивият от тях – и ти не знаеш…

Кафето е двойно и дълго, защото и моят престой в заведението ще бъде поне час. Леденият пейзаж постепенно се населва с хора, защото е краят на работния ден. Те се движат внимателно по площада, като в бавен кадър - всеки в своята посока, сякаш този снежен порив е нещо обичайно за града.

Наистина, поредната зима донесе сибирски студ и само защото исках да видя как изглежда морето в прегръдката му, се навих да придружа Калин по време на служебното му пътуване до тук. Чакат ни повече от триста километра обратно път през нощта.

Сега съм и изправена срещу морето, не мисля за трудностите, които евентуално трябва да преодоляваме. Всичките ми усилия са насочени към това със затворени очи да "боядисам" вълните в синьо, да призова слънцето и бриза, както и летните спомени…

Защото никога не бях си представяла днешния му зимен цвят – посребрено сиво, в което потъват снежните небеса… Зимният морски пейзаж ме покорява, прониква в мен, както и нещото, което в този момент ме изпълва, е усещането за безпокойство.

Вероятно заради далечен спомен от минал живот, от епохата на русалките, които днес обитават океанските дълбини на някой далечен край по света… а може би и някогашното кристално дъно на Черно море, в което днес, под 30 метра дълбочина е мъртвило.

Тръгвам обратно по същия път към кафенето, където е срещата ни. Слава Богу, всичко около това крайно неотложно служебно пътуване е тип-топ и ние потегляме обратно към центъра на България, някъде около пет часа следобед.

Синкавият ден вече се е превърнал в осветена от снега нощ, която обещава още много сняг и не дай Бог бури… Но аз имам средства против тревожни мисли и това са шоколадът и музиката. Шоколад, музика и снежен пейзаж – тревогата трябва да се превърне в удоволствие, снегът в подарък от случая, а дългият път – в приключение.

Вече сме на километри от Варна и следваме табелата, на която пише "София". Пейзажът е равнинен и бял, а непрекъснатите пориви на вятъра разчистват снега от асфалта, въртят го във въздуха, смесват го с новите въртопи, които премрежват светлините от фаровете. Сякаш бели самодиви размахват бродираното с бяла коприна було на зимата и тази вълшебна игра изглежда безкрайна…

Още по безкраен изглежда пътят. Толкова е пуст, че не е за вярване. Разминали сме се само с два грамадни камиона, почти колкото влакови композиции ми се сториха и нито една кола в двете посоки. Странното е, че няма никаква табела, вече десетки километри и още по-странно, в нас се засилва подозрението, че не следим правилната посока.

Колкото и да е непрепоръчително времето за пътуване – все щеше да има пътници с неотложни маршрути, като нас, например. Но такива няма. Промъкваме се с умерена скорост под снежния рояк, който образува подвижни тунели и сякаш чувството, че се намираме в някакви други, успоредни пространства, постепенно се засилва.

Идва ми на ума виц за губернатора на щата Небраска, който се извинил на гражданите за плоската му повърхност… Идва ми на ума и за гръцките магистрали, последните, които бях пропътувала миналата зима през Атина към Патра - осветени по цялата си дължина, сещам се и за безбройните тунели в които потъваш, като в небесен слънчев кладенец и за какво ли не още…

И тогава се появи онази светлина с лъчиста форма, която увисна сякаш отпред, не далеч от предното панорамно стъкло на колата. Беше силна, синкава, сияйна. Приличаше на многовърха звезда, която се движеше напред със скоростта на колата и сега не знам дали Калин започна да я следва неволно или тя се появи, за осветява пътя ни.

Мълчаливи и взрени в нея, летяхме напред през вихрушката и превземахме десетките километри в пустошта. Вече никой от двама ни не се сещаше да се оглежда за указателните табели, които все така липсваха и в двете посоки на шосето. Бяхме убедени, че обяснението за тази звездообразна светлина е някъде извън нашите догадки…

Припомнихме си едно подобно преживяване, отпреди три – четири години. Прекарахме невероятен есенен ден сред приятели в едно балканско село, но когато привечер потеглихме обратно, се спусна гъста мъгла. Трябваше да изминем около 50 км, при видимост не повече от десетина метра. Като капак на всичко – фаровете угаснаха и отказаха да се включат. Нямам по ужасен спомен от този, свързан с нашите пътешествия с кола…

Тогава запъплихме едва-едва по еднопосочното шосе, почти със скоростта на костенурка. И когато нервите ни от напрежението се бяха опнали до край, когато бяхме на път да се откажем да продължим – пред предното стъкло на колата се появи светлина. Спомням си, че това стана веднага, след като отминахме известното с гъбарското си име подбалканско село.

Изведнъж мъглата се разреди, шосето пред нас се опна, като лъскава траурна лента, покрита с мокреж. Молехме се тази ярка "звезда", с неопределена форма, да не отлети, да не се разсея в пространството, да не изчезне безследно така, както се беше появила, от нея зависеше нашето оцеляване…

Молитвите ни бяха чути. "Луминисцентната" маса изчезна след около час, близо до северната входна част на нашия град…

Предложих да спрем за малко, за да видим дали сиянието ще се отдалечи. И точно тогава моторът угасна и колата спря…

Изпитах едновременно ужас и страх. Бях сякаш на магистралата за Другия свят, на която ясно се чуваше шумът от падащите снежинки и ударите на примрялото ми от уплаха сърце. Те бяха толкова ускорени, че потърсих ръката на Калин, чиято длан вероятно трябваше да ги усмири…

След като постояхме около минута като втрещени, наблюдаващи движенията на светилото пред нас, той реши, че трябва да слезе, за да провери двигателя. В този миг светлината внезапно приближи и се вдигна нагоре. Позиционира се така, че да я виждаме добре. Нахлу в купето и сега мога да кажа, че беше сравнима само с яркостта на обедно юлско слънце. Преди да отроним и една дума – фаровете светнаха, двигателят заработи…

Потеглихме отново, без да коментираме случилото се, без да знаем къде точно се намираме и дали някога ще стигнем целта си. Знаехме вече, че сме зависими от тази светлина, която блокира двигателя, спря колата, а после ни даде шанс да продължим напред… Всъщност, не можахме да напреднем много, защото онова, от което най-много се бояхме, ни застигна: огромни навявания, цели хълмове от сняг, които бяха непреодолими.

В първите няколко минути студът не се чувстваше в купето – увих се в коженото си палто, а Калин вдигна до горе ципа на шубата си и си сложи качулката. Колко време можехме да издържим така и до кога? Набрах спешния номер 112, а от там ме осведомиха, че са тръгнали снегорини да разчистват, трябвало да се въоръжим с търпение…

В същото това време "звездата" внезапно ни приближи. Погледите ни не можеха да проникнат зад сноповете светлина, за да фиксират нейния източник. Вече не се съмнявахме, че това е стопроцентова космическа мистерия. Въпреки всичко, не бяхме сигурни, че ако споделим с някого за случващото се, ще бъдем разбрани.

В контра на всички опасения, реших да се обадя на приятел, журналист от столичен вестник, който ми каза, че веднага ще се свърже с учен от централната обсерватория, за да го информира за ситуацията, която преживяваме и да разбере дали има сведения за нещо извънредно в небето. За моя голяма изненада, обратната връзка не се случи. По-късно установихме, че мобилните ни телефони бяха блокирани…

Докато разменяхме кратки изречения, потиснати от нерадостни мисли ,студът започна здраво да се усеща. Колата изстина, сякаш никога не бе отоплявана. Гласно предположих, че ако разумни създания стоят зад светилото, те непременно ще ни помогнат.

В същото време се питах как биха могли, понеже камáрите от сняг изглеждаха вече като мраморна височина. Да се върнем обратно? Стотиците километри, които бяхме изминали, вероятно бяха погълнали повече от половината бензин. По пустия и необозначен с табели път, не срещнахме нито една бензиностанция, като се има предвид, че те са най-много на глава от населението в България – беше странно…

- Ще умрем, като Ромео и Жулиета…

Погледнах към Калин, предизвикана от ефекта на неподходящата му шега, но на лицето му нямаше и следа от усмивка. Той се опитваше да стартира двигателя за пореден път, но се чуваше само глухо хъркане. И много тишина, която се наслагваше заедно със снежния рояк.
…

В онзи момент, когато разбрахме, че всяка надежда е почти изгубена, когато допуснахме, че "някой" вероятно наблюдава нашите мъки и опити да се спасим от бяла смърт, се опитахме да се овладеем. Жестоката светлина, която се изливаше върху ни, допълнително ни напрягаше до голяма степен. С вкочанени пръсти запалихме по цигара, с която се опитвахме да стоплим дланите си. И така, до последния стрък.

После усетих, че в мен се навдига огромна вълна – смесица от сподавен плач, съжаление и страх, лавина от сълзи, които не искат да потекат, да ме усмирят и да се съсредоточа върху една гореща молитва... Онова, което направих, беше да се сгуша в прегръдката на човека до мен и да се обърна Нагоре, с надеждата, че ще се чуят воплите ми…

И изведнъж, като в някаква фикция, под затворените ми клепачи, внезапно се появиха безкрайни слънчеви поляни, с разцъфнали диви рози. Миришеше на влажна пролет, на зелена трева и на вечност… Видях се облечена в дълга мека риза сред поляната. Тичах така, сякаш бях понесена от нежен вихър – без да знам накъде, но изпълнена с жизненост и възторг.

Тичах към безкрая, с мисълта, че там беше спасението ми – там, където облаците се раздиплят, за да се отвори път към други светове. Чувах зад себе си гласа на Калин – волен и изпълнен с виталност. Трептеше от радост, беше усмихнат този глас и ме караше да се нося устремно напред, защото исках да ме следва, да гали слуха ми, да ме кара да мисля за красивите неща от живота и да тичам все напред…

- Тези рози са за теб! – извика.

Спрях и се обърнах.

- Не искам всички, а само една, най-красивата…

Посегнах към дъхавия наръч в ръцете на любимия и цялата тази фантазия излетя в необята, когато усетих как в дланта ми рязко се заби някакъв жесток трън от стеблото на розата… Извиках от болка… Точно както става в живота, помислих – тъкмо започнеш да му се наслаждаваш и те сръчкат с някой остър предмет…
Калин посегна да помогне и улучи по-големия розов шип… Гледахме се стреснато – от пръстите ни капеше кръв. Щастливият миг се превърна в разкривена гримаса, вятърът отнесе розите...

После отворих насълзените си от болка клепачи и видях, че около мен има сняг. Той бавно слизаше от небето и покриваше далечината с млечно сребристо. Калин спеше, отпуснат върху кормилото.

- Погледни табелата - възкликнах – намираме се в центъра на България!

Той едва повдигна глава:

- Знам, за това спрях колата. Почувствах дълбока умора, трябваше да се отпусна за минута…

- А големите преспи – те къде са? – недоумявах.

- Няма преспи както виждаш – спокойно се обърна към мен мъжът на живота ми – ти май си сънувала?

- А звездообразната светлина – тя къде е? – не спирах да се треса от догадки.

- Странна си, но след такъв дълъг път – допустимо е – рече Калин, с най-сериозната си физиономия.

- Не може да бъде! – подскачах. - Ние бяхме блокирани на шосето от високи навеи, чакахме снегорините да пристигнат! – продължавах да упорствам аз и думите ми се нижеха като в скоропоговорка.

После Калин се опита да включи стартера, но изведнъж дръпна ръката си:

- Как съм си наранил пръста?! – дивеше се той. – Виж, капе кръв!

Погледнах и към моята дясна длан, по която полека се стичаше една тънка, рубинена струйка…