Съдбата или човека
Все повече хора разчитат на съдбата за щастието си. И е нормално – съдбата е стихия, която е неконтролируема и е способна да обърне живота на човек на 180 градуса за миг. Ако е на твоя страна, си късметлия, ако не е на твоя страна, си обречен.
Съдбата, казват някои, е онова, което върти света. Тя е онова, което го е създало. Хората – те са пионки, с които тя си играе. Но, в крайна сметка, ако хората не съществуваха, тя какво щеше да контролира? Все пак, защо съдбата ще дарява един човек с разум, ако не за да го използва?
Защо ще му дава емоции и сила, ако не за да усеща света, за да има мечти и да ги постига. Да гледа към хоризонта, или към планинския връх, да затваря очи, да сънува, да се движи, да действа, да обича и да мрази и да определя позициите си.
Да прави компромиси, да дава респект, да умее да продължава или да спира и да се връща назад. Това е човекът и всеки, който твърди, че всичко, което се случва е благодарение на съдбата, би бил зачетен или като велик философ, или като глупак.
Съдбата е онова, което те кара да срещнеш човек на пътя. Да го настъпиш, без да искаш, и да му се извиниш. Оттам нататък ти решаваш дали ще се запознаеш с него или ще го подминеш. Съдбата ни дава възможност да покажем уменията си, чувствата си, амбициите. Оттам нататък, ние сме на ход. Наша е отговорността.
Всъщност, би било много удобно да знаем, че нищо не зависи от нас. Просто ще си стоим на магическо столче с чай или коктейл в ръка и ще чакаме съдбата да ни сипва отреденото с черпак отгоре. Ще си повтаряме "Каквото е писано, то ще се случи" и ще си мием ръцете с това при всяка грешка, която допуснем.
Няма да мислим, няма да разсъждаваме и няма да правим нищо с живота си, за да не се противопоставяме на великата сила на Вселената. Пред нас ще се извисяват нови и нови предизвикателства, а ние упорито ще бягаме в обратната посока, крещейки "Времето ще покаже...".
Не, времето не показва. Хората го правят. Аз го показвам на теб, ти на мен, ние го показваме на останалите и те на нас. Крайно време е да приемем, че животът на човек се ръководи от него самия. Никой няма да ни подаде успеха в подаръчен плик за рождения ни ден или за Коледа.
Това става бавно и зависи от този, който има най-голямо желание. Той трябва да се изправи и да заяви пред себе си, че не друг а именно той самият ще решава сам за себе си. За успеха се полагат усилия и търпение, никога само едното.
Може би се страхуваме. Може би затова сме хора. Чакаме съдбата или знак от нея, прозрение или писмо, винаги чакаме нещо, защото ни е страх да направим голяма крачка и да се гмурнем в облаците. Нямаме смелостта да се изправим на крака и да се движим, затова предпочитаме да стоим на едно място. Чувстваме се сами и изоставени и имаме нужда от нещо, което да ни държи за ръка, прекосявайки с нас океани и планини.
Докъде води това? До никъде. Когато остареем и останат само спомените, ще поглеждаме назад със съжаление за всички възможности, от които не сме се възползвали. Ще поощряваме младите да не правят нашите грешки, а те точно това ще правят.
Страхът е сила, която не напуска човека, за да го държи на земята. Но не му и позволява да я промени. Той е като верига, която е толкова стегната за китките ни, че чак усещаме болка. Но не се освобождаваме от тях, при това и по свое желание. Защото, ако скочиш във водата от високо или ще се научиш да плуваш, или ще се удавиш.
А всъщност, от кое ни боли повече - от провала след неуспешен опит или от това, че дори не сме опитали? В единия случай ще можем да признаем, че сме опитали и лично сме се убедили, че не се е получило. Във втория случай нямаме никаква представа какво е могло да бъде.
Представете си човек с пефректна кариера, перфектно семейство, щастлив и винаги усмихнат. Човек, който се е трудил изключително за постигането на това, което е днес.
Сега си представете, че той е до вас и ви казва, че съдбата му е дала всичко това, а неговият труд не е от никакво значение. Може ли да си го представите? Аз не мога.
