Расизмът към белите
Расизмът е явление, което хората все още се опитват да надраснат и преодолеят. От историята на САЩ през ХХ в., когато границите между афроамериканците и останалите граждани са ясно очертани - в автобусите, заведенията за хранене, училищата и най-вече по отношение на правата, досега, е извървян дълъг път и постигнат значителен напредък.
Расовата дискриминация спрямо цветнокожите обаче съществува и днес. Тя не е предишната открита и натрапчива омраза, примесена със стремеж към изолиране от обществото, но за неравенство продължава да се говори. Прелетим ли обаче от Страната на неограничените възможности до Африка, ролите някак иронично са разменени. Това е расизмът към белите. Буквално белите.
Албинизмът, най-общо казано, е наследствено заболяване, при което в епидермиса не се произвежда меланин. Състоянието е изследвано сравнително късно, което отчасти обяснява предразсъдъците спрямо хората албиноси. В Европа 1 на 20 хил. души се ражда с такъв медицински проблем.
Погледнем ли Африка обаче, числото се покачва значително - на всеки 3 хил. човека един е албинос. Танзания е държавата, където вероятността дадено дете да се роди с такова заболяване, е най-голяма. За жалост, също както при животните, хората албиноси имат както по-малък шанс за оцеляване, така и за приобщаване към останалите. Причината за това се дължи на смесица между примитивния начин на живот, неинформираността, липсата на образование и езическите вярвания, разпространени на континента.
Разбиранията за необикновения вид на албиносите са на моменти смешни и абсурдни, на моменти плашещи. Когато в семейство на африканци се роди такова дете, например, някои съпрузи започват да обвиняват жените си в изневяра или обясняват явлението с наличие на срамна болест, вследствие на която по време на бременността плодът е избелял.
И докато тези разбирания не застрашават ничий живот, други са далеч по-опасни. Езическите вярвания често опитват да обяснят необяснимото, като го свързват с предзнаменованията на боговете за добро и лошо. На места в Африка албиносите се смятат за олицетворение на злото, за проклятие, което логично отключва омразата у хората и желание за "победа" и възвръщане към общоприетото състояние.
За местните подобно обяснение може да накара дори майка да изостави детето си. Други племена вярват, че части от хора албиноси, веднъж отрязани и предадени на шаман (който извършва с тях съответния ритуал) носят щастие и богатство. Това варварско отношение към албиносите оставя момчета като Мвигулу Матонанге и Барака Космас, едва на 9 и 5 години, с по една ръка.
Тяхната история не е единствена. Благодарение на документални поредици на различни медии, други деца също успяват да разкажат на света за ужаса, през който са преминали. Кабула Нкара, също родена в Танзания, си спомня как един ден, докато вървяла със сестра си по улицата, непознат мъж спрял колата си и я наблюдавал през прозореца. По-късно, два дни преди да бъде нападната, в дома им дошъл друг мъж, молещ за вода. Родителите на момичето го попитали откъде идва, тъй като не приличал на тамошен, но не получили отговор.
След три дни в дома на Нкара нахлуват трима мъже, двама от които били по-горе споменатите. Когато не намират пари или ценни вещи, които да задигнат, те нападат Кабула с мачете и отсичат ръката й - трофей, който на черния пазар в Африка струва скъпо.
Мария Мазури, вдовица, живееща с петте си деца в предградията на Муанза, разказва още по- смразяваща история. На 26 юли 2009 година, около осем и половина вечерта, докато слага едно от децата си да спи, тя чува нервния лай на кучетата на двора. Десет минути по-късно трима мъже, въоръжени с две мачетета и брадва, разбиват вратата на дома й и сграбчват мъжа й, страдащ от албинизъм.
Пред погледа на съпругата и децата му той е разфасован, по думите на Мария, подобно на животно. Нападателите са безмилостни и предупреждават останалите, че ако не бъдат тихи, същата съдба ще сполети и тях.
Вълната от подобни случаи в началото на XXI в. принуждава правителството на Танзания да изгради обособени лагери за албиноси - единствените места, където последните биха се чувствали в безопасност. Там те получават храна, подслон и образование, но остават откъснати от обществото.
Създават се и организации с идеална цел, каквато е Under the same sun, основана от канадския бизнесмен Питър Аш. Освен временно решение на проблема, отдадените на каузата целят и подобряване на осведомеността посредством провеждане на семинари по въпроса.
За съжаление ирационалните страхове в обществото трудно отстъпват място на науката и логиката, а докато процесът бъде завършен хората албиноси са принудени да водят живот в изолация и страх.
