Порасналите деца в нашия свят

Колко от нас са се поглеждали в огледалото сутрин и са виждали познато лице, но чужд човек да стои пред тях? Колко от тези хора са искали да се върнат назад, за да поправят някоя от грешките, които са допуснали, и да променят това, което са. А колко от нас са успявали?

Колкото повече растем и узряваме, толкова повече започваме да се сблъскваме с реалността и с нейните предизвикателства. А едно от най-големите предизвикателства е именно изборът дали да изневеряваме на морала си или не. Дали да спазваме начинa ни на възпитание от родителите си или да започнем да го подлагаме на въпрос докато накрая не се отречем от него...

Това до голяма степен се дължи на стремежа ни да се адаптираме към света такъв, какъвто е всъщност, а не такъв, какъвто сме искали да бъде. Всяко дете си мечтае за действителност, в която желанията се сбъдват, а нещастието не съществува. Така си изграждаме морал, който е съобразен очакванията ни.

Но когато се изправим срещу живота си, в пълните му размери и във всичките му светлини, сякаш несъзнателно променяме и морала си, за да се придържаме към модела, според който желанията ни да продължат да се сбъдват. Един от тези модели е това да занижаваме критериите си. Желанията ни стават по-малки и "по-реални", мечтите бавно се изпаряват, защото били "невъзможни", душата ни замира и живецът, онова, което ни буди сутрин, сега се е скрило някъде зад материалността, безредицата и най-модерното мото: "Мачкай, за да не те мачкат".

Мислим си, че поумняваме, че порастваме, а истината е, че става точно обратното. Зрелостта, която вярваме, че имаме е всъщност примирение със света и с неговите негласни правила. Отрицание от ценностите, които все още сме успели да съхраним и най-вече отрицание от самите нас. Сякаш сами убиваме частицата от себе си, която ни кара да се борим за онова, което смятаме за правилно, за да се слеем с масовката и да възтържествуваме умствената деградация на обществото, но този път с ново име – "осъзнаване".

Какво трябва да значи тази дума? Чисто и просто, това е виждане и разбиране, че това, за което имаме една представа, се различава значително от нея. Земята се върти в своя посока според свой механизъм и, откровено казано, не ѝ пука за нас. Хората около нас, онази тълпа под върховното име "Хората казват..." върви в своя посока. Но трябва да осъзнаем и още нещо. Това, че са "Хората", не значи, че ние сме едни от тях. Не означава, че ние трябва да вървим с тях, само защото са повече.

Когато тълпата мисли по еднакъв начин, обикновено мисли само един от нея, а останалите се вживяват в ролята на кози с рогата напред. Грешна е идеята, че за да просперираме и да получим желаното трябва да се осъзнаем като стадо животни, теглени от един пастир, който има толкова бедна представа за живота, колкото и ние.

Невероятно е колко доверчиви можем да бъдем. На моменти тази доверчивост граничи с безхарактерност. А безхарактерните хора съвсем спокойно могат да бъдат определени като роби. Изпълняват чужди желания, гонят чужди цели, защото си въобразяват, че така е по-лесно и така правят порасналите зрели хора.

Рано или късно обаче, започват да ни сполетяват моменти, в които бихме дали всичко, за да сме отново деца. Защо? Защото когато ние бяхме малки деца, всичко беше толкова просто. Искаме бомбони, ядем бомбони, ако искаме да сме приятели с някого, сме приятели с него, ако го обичаме, го обичаме.

Но днес всичко зависи от всичко. Не можеш просто да обичаш някого. Трябват ти толкова много неща в замяна, за да го заобичаш, че вече можеш и да забравиш значението на тази дума. Объркваме представата за любовта, онази представа, която ни е създадена от приказките за принцеси, принцове, красиви замъци, високи кули и по един дракон, който да ги пази. Тази представа като че ли днес е размита и е станала по-скоро метериално благо, отколкото вътрешно щастие.

Щастието? То е просто една усмивка и едно топло кафе рано сутрин преди работа или училище, един разговор с близък човек, една прегръдка от мама и една от тати, един поглед, един трепет, един горещ душ преди лягане, някой, който да те завие, преди да заспиш и целувка за лека нощ.

Това е всичко. За това трябва да се борим в нашия свят. За детското в нас, за онова, с което сме родени, онази детска мечта да станем космонавти, полицаи или учители. Да имаме щастливо семейство, ако нямаме, да си направим, да обичаме и да ни обичат чисто, искрено и красиво. Да знаем, че си струва да се изправим срещу всички онези, които се опитват да ни смачкат, само защото ние имаме смелостта да защитаваме позициите си, а те не са я имали, когато е трябвало. Те сега се мислят за най-силните и безстрашните, но всъщност са най-безхарактерните и слаби хора, които искат възхищение, но ние ги съжаляваме.

Не е толкова трудно да бъдеш това, на което мама те е учила. Не е трудно да защитаваш онова, в което вярваш. Трябва само да не бързаш да порастваш. Трябва да цениш всичко, което имаш, всичко, на което си възпитан и научен от родители, учители, от книгите, романтичните приключенски истории. Трябва да пазим тази магия в себе си, защото какво представлява светът без нея?

Снимка: godaycare.com