Островът на обречените

Не сме обречени. За нас още има спасение. Има лек. Има надежда.

Обречени са влюбените. И онези с разбитите сърца. Безвъзвратно отдали душите си. Дали толкова много топлина, че самите те загубили своята. Ледени като айсберг. Сиви. Изтъкани от мрак. А очите им... те издават, че нямат души. В тях не гори огън. А ако гори, пламъкът му е син и студен.

Те ме плашат. С техните слаби, изтощени тела. Дългите им пръсти се протягат към мен да ме сграбчат. Копнеят някой да ги прегърне силно. Търсят утеха. Избавление. Топлина. Но всеки се ужасява от прегръдка с мъртвец. Да, те са мъртви. Живите мъртви.

Това не са зомбитата, а тези, които бродят нощем, защото не ги спохожда съня. Раздaли са всичко и сега са празни отвътре. Няма нищо. Няма дори омраза. Никакви чувства. Никаква жар.

Но ние сме далеч от Острова на обречените. Той присъства в кошмарите ми. В приказките за лека нощ. И зад мъглата, отвъд океана. Нашият остров е на блажените. Тези, които никога не са обичали. Тези, които не са имали любим и любима. Само партньори, избрани от други.

Ние не живеем в страх, че можем да загубим някого. Имаме само себе си. Душите ни са цели и непокътнати, а любовта ни - неосквернена. Тя е като сакрален бокал. Всички го пазим, заради тайната сила, която притежава. Но никой никога не го докосва. Не отпива от него. Би било грях.

Да обичаш е грях. На това ни учат от малки. Да отдадем само частица от себе си и да се погубим в безразличие. В противен случай, биваш прокуден. На Острова на обречените.

Но ако аз отказвам! Ако мечтая да отдам цялото си същество с риск да полудея. Те искат зрънце, а в мен бушува цял океан от обич за раздаване.

Ако жадувам да позная тази тайнствена сила...
Ще ме последваш ли на едно обречено пътуване?
Ще отпиеш ли от бокала, който ти подавам ?
Ще преминеш ли мъглата с мен?
Кой знае... Може би са грешали. Всичко е било лъжа.
Може би ние сме обречените, а те - блажените.
Ще разберем, когато пристигнем.

Снимка: sethpda.deviantart.com