Остани с мен отново
Срещнаха се след седем години в уморения от прозаичност град. Той беше смутен, но успя да й каже безценните думи, които тя щеше да помни дълго. Имаше нещо необяснимо, неуловимо и необикновено, което ги привличаше.
Всъщност как се обръщаше към нея? Не, не по име. Никой друг не й викаше така. Уникално, сладко обръщение.
Тя говореше така припряно и бързо, че не успя да прикрие вълнението си. Дяволита усмивка пробягна по лицето му. Спомни си как й изпрати точно на Нова година едно и също съобщение два пъти! Даже и не подозираше колко я зарадва. Празнуваха на две различни места, а в мислите си бяха заедно. На рождения й ден звънна първи рано сутринта да я поздрави.
Оттогава мина много време. А тя си беше същата! Дори още по-красива! Гледаше я с нескрито възхищение и таен копнеж. Забрави за всичко и се наслаждаваше на мига. Никоя друга жена не го караше да се чувства така!
Как искаше да я задържи по-дълго, да направи нещо щуро, за да се почувства специална! Но нямаше никакви идеи. След минути тя щеше да се върне в своя подреден свят. След минути срещата им щеше да се превърне в поредния скъп спомен... И отново ще се надява на случайността.
Докато се чудеше какво да направи, тя каза, че закъснява и трябва да тръгва. Думите й минаха като ураган през него и го заковаха на място. Тя вече се отдалечеваше, когато той сякаш изведнъж се събуди от унес.
"Приятна вечер, дарлинг!" - извика. Тя се обърна рязко и застана неподвижна на мястото си. Отново имаше разстояние между тях, никой не направи крачка към другия, но в това разстояние изплуваха толкова истини. Нямаше нужда от повече думи, очите говереха - "Липсваш ми" , "Никога няма да те забравя", "О б и ч а м т е!".
