Огненото мамче

Утро. Небето като на инат се мъчеше да намери разумен баланс между индигово синьо и пурпурно оранжево, но накрая светлите нюанси надделяха. Няколко пъти изкукурига петел, но все още бе убийствено рано. Не и за Тина.

Достигнала заветните 60 години, щом се пенсионира, възрастната жена събра в един стар кожен куфар онова, което смяташе за най-необходимо, и хвана рейса за родното й село. Решението за всички около нея бе изненадващо, но истината бе, че тя го обмисляше дълги години, преди да го направи. Така че, когато дъщерята на Тина със загрижено лице и сълзи на очи я попита:

- Сигурна ли си, мамо?,

Тина охотно и мълчаливо поклати утвърдително глава.

Винаги беше мечтала за тих живот на село, далеч от светския шум и досадните тълпи. А някога ги обичаше, странно как се променя човек с годините. И ето че непрекарала и един ден на село, освен ранните си детски години, настъпи моментът, в който върастната дама щеше да се върне към корените си. И да остане там завинаги.

Както всеки ден стана, уми лицето си в мивката на двора, среши посребрелите си, някога платинено руси коси, и прилежно ги стегна в кок. Енергично премете нападалите през студената ноемврийска вечер пъстри есенни листа и погледна механчния часовник, който кротко стоеше на ръката й.

Имаше време само да нахрани кокошките и трябваше да тръгва. Отново беше дошло онова време, веднъж в месеца, когато Тина захвърляше забрадката и вехтите работни дрехи и се пременяваше по най-обичайния за една градска дама начин: ден за пенсии. Уви, и тук Тина не послуша мъдрия съвет на дъщеря си и никога не смени адреса на личната си карта с този на село.

На автогарата малкото микробусче вече пръхтеше като недоволен кон и бързо започна да се пълни с отиващи в града "по голяма нужда" хора. Виждайки, че местата драстично намаляват, все още стегнатата и пъргава за възрастта си дама ускори крачката, бръкна в портмонето си и извади точна сума. Шофьорът получи своето, а Тина беше на правилното място в правилното време. Също както някога.

Тя зае подходящо място до прозореца, погледна часовника си и въздъхна с облекчение. Гърдите й се отпуснаха и сякаш притаиха дъх в очакване. Заоблените бедра трепереха като на ученичка – дано поне този път всичко минеше гладко и без сътресения!

Ярка руменина премина по лицето й, когато си спомни за миналия месец, когато отиваше да се реди за пенсията си. Щеше да потъне в земята, но не от срам, а от гняв.

Повтарящите се пейзажи на спретнати къщурки с перденца и съндъчета с цветя постепенно се разсеяха и пред погледа на Тина се разкри огромно, равно и широко празно поле, зад което мъждукаха светлините на града.

Автобусчето спря и жената почти изхвърча, за да има възможност хем да отиде до пощенския клон пеша, хем да пристигне точно в 9:00 ч. и да не се налага да се реди на опашка. Плешивият шофьор, около 70-годишен на вид, със живи зелени очи, с присвит поглед и намигване й подаде чантата от багажното отделиние. Тя го пое механично и без да се обръща, закрачи с тежки стъпки към пещеходната пътека.

- Ех, мамче! Каква хубавица беше навремето! Огнено мамче! Хей, на теб говоря!

Гласът му още отекваше в главата й, докато чакаше на светофара. Миналото я преследваше.

Тина се огледа отчаяно наляво, после надясно – нямаше коли, а зеленото се бавеше. Като забързан филм пред очите й едно след друго наизскачаха случки от младите й години, когато й лепнаха досадния прякор. Нещо повече, тогава тя го харесваше и дори приятелките й (или поне за такива ги смяташе) започнаха да я наричат така.

Зеленото светна, ала спомените не спираха да се люлеят на въжени люлки и да й се присмиват. Русото момиче с игрив пламък в очите направи на Тина знак да я последва. Тя беше толкова уверена, така предизвикателно облечена и как се държеше с момчетата само! Господи, колко беше хубава!

Навремето Тина притежаваше 3 важни придобивки, които я правеха неустоима за мъжете: пленителна външност на изваяна древноримска статуя, богати до неприличие родители и развратно поведение. В любовта Тина беше ненаситна, а в кавгите си – люта и поредният любовник бързо й омръзваше, последван от нов, с коренно различна външност или фрапираша професия.

Важното беше да шокира околните и да предизвика обществен скандал. Да, тогава наистина беше огнено мамче. Но един ден всичко се промени.

След поредния купон, завършил с безпаметно нощно напиване не къде да е, а на плажа, Тина разбра, че е бременна. Тогава беше едва на 20.

09.05 – часовникът бързаше неумолимо, а тя не бе изминала и половината път до пощенската станция. Май трябваше да се научи да ползва градски транспорт или да свикне да се обажда на дъщеря си. Всичко с времето си. Огнената дама почука леко старинния, като самата нея, часовник, за да се увери, че работи правилно. Цифрите обаче си стояха там и не помръдваха. Закъсняваше.

Спомни си онази топла августовска вечер, когато, по заръка или по-скоро принуда на нейните родители, а и по нейно, незнайно появило се отнякъде, майчинско чуство, тя даде живот на малко русо ангелче: дъщеря й Полина. С баща – неизвестен, майка – млада, неопитна и необразована новороденото определено нямаше кой знае какви шансове. Нито майка му.

Оттогава огненото мамче с престорен, силен писък на погнуса, си плю на петите, побягна и повече никога не се завърна. А Тина остана сама, съвсем сама. До Поли – нейната опора, укор и неволя, нейното ВСИЧКО.

Тина стъпи на тротоара и уверено прекрачи прага на пощенската станция. Естествено, вече имаше опашка. Две жени, приблизително на нейна възраст, а навярно и по-големи, шумно кудкудякаха на края на опашката, следвани от съсухрен, мълчалив старец с бомбе, подпиращ се на дървен бастун. Малка компания в малък, почти безизвестен квартал на големия град: едва ли имаше опасност да я разпознаят.

Тина прилепна плътно към края на опашката и търпеливо зачака. В същия момент към нея се приближи висока, едра жена на около 70, с къдрави, боядисани в черно коси. Тя я стрелна със злобен поглед и се отправи директно към нея. Под кафявите пластмасови очила надничаше отдавна забравено, но определено познато лице. Спомни си – Албена.

- Ха, и това ако не е огненото мамче!

Къдрокоската бързо привлече вниманието на опашката и скоро вече всички, дори и мълчаливкото, я гледаха на кръв и си шушукаха.

- Тая ку*ветина замота главата на съпруга ми, момичета! Пазете се от нея, защото още не е за изхвърляне.

Албена продължаваше да сочи, а двете жени отпред клатеха недоволно глави, убедени, че я помнят и готови да я заплюят в очите.

- Следващият, моля!

Лелката от гишето подвикна по-силно и откъсна Тина от паниката, която започваше да я обзема. Тя подаде личната си карта, сложи подписа си на указаните места, взе плика и мълчаливо се обърна. Тъкмо затвори вратата и усети как започват да я заливат топли, впиващи се като остри ножове вълни, огненото мамче се олюля и едва не припадна, хващайки се за черния кожен диван срещу малката стъклена масичка във фоайето.

Телефонът й иззвъня с добре позната мелодия.

- Как си, мамо? Къде си? Трябва да те видя.

Поли изчурулика в слушалката като невръстно птиче, учещо се да лети без майка си. А Тина отново беше спасена.