Огледалото на краля

Имало едно време едно прекрасно кралство. То се намирало в най-плодородната долина на света, откъдето минавала най-пълноводната река на земята. Мястото било приказно красиво и сякаш слънцето обичало най-много да грее по тези земи. Било истински рай!

Но кралят бил много млад и неопитен в това да управлява народа си справедливо. По цял ден стоял в замъка си. Карал шивачите да му шият нови дрехи. Искал от готвачите да му приготвят все различни ястия. Обичал да стои в стаята със златото и да се кичи с различни златни предмети. По цял ден не вършил нищо друго. Въобще не мислил за народа си, а само за себе си.

Един ден стражите завели при краля една девойка. Блъснали я пред трона и я принудили да коленичи пред своя владетел. Кралят я огледал и бил изумен от това как едно мръсно дрипаво момиче може да бъде толкова красиво. Девойката била с дълги руси коси, вплетени в плитка. Имала сини като небето очи и ангелски бяла кожа.

- Кралю, - обадил се един от стражите – тази селянка не иска да плаща данъка си. Да я обесим ли?

- Защо не искаш да плащаш? – обърнал се с висок глас кралят към девойката. – Нима не знаеш, че ако не платиш данъка си, трябва да умреш? – гледал я отвисоко той, а короната блестяла като слънце на главата му.

- Кралю, - за миг вдигнала погледа си към него селянката – нямам пари, с които да платя данъка. Всички хора от народа ви са бедни, гладни, страдат от мизерията, в която живеят…

- Млъкни! – изкрещял единият страж и ударил момичето с камшик. – Не можеш да говориш така на краля!

- Остави я! – изкрещял кралят. – Нека каже каквото има.

Девойката била смела. Не се бояла от камшика или от смъртта, на която би я осъдил кралят. Предпочитала да му каже всичко, което иска, без да се интересува от последствията. Вдигнала поглед отново към него.

- Хората нямат пари, а вие събирате данъци всеки месец. По цял ден стоите в замъка и не знаете какъв е животът извън него. Не се интересувате от народа си, от страховете му, от глада, който върлува зад стените на дома ви.

Кралят мълчал, гледайки към девойката пред себе си. Бил ядосан от начина, по който му говорила, за неуважението ѝ към него. Но думите ѝ сякаш го накарали да се замисли за някои неща. Почувствал, че не бил добър крал, но никой досега не намирал смелост да му го каже.

- Заслужаваш да умреш, – казал накрая той на селянката – заради дързостта ти. Но ще помилвам живота ти. Ще ти дам кесия с жълтици и ще те пусна да си отидеш.

Девойката не можела да повярва на ушите си. Тя мислила, че кралят ще я обеси или ще нареди да отрежат главата ѝ, но той я помилвал. Благодарила му, когато той ѝ дал жълтиците и си отишла. Тогава кралят повикал мъдреца на кралството при себе си. Искал да поговори с него за нещо много важно.

- Дали е истина това, което селянката ми каза? – попитал той мъдреца.

- Разбери сам, кралю.

- Но как?

- Излез сред народа си. Предреши се, за да не те познае никой. И открий едно вълшебно огледало.

- Вълшебно огледало ли?

- Да. Извън стените на замъка има едно вълшебно огледало. Ако го откриеш и се огледаш в него, ще разбереш дали селянката е казала истината или не. Ще разбереш и още много други неща. Просто трябва да го откриеш.

- Къде да го търся?

- Не знам. Когато искаш да го намериш, сам ще откриеш пътя до него.

И след това мъдрецът си отишъл. Кралят бил объркан. Не знаел как да открие това вълшебно огледало, което щяло да му даде отговорите, които търсил. Все пак, наредил на един от слугите си да му даде дрехите си. Слугата се учудил, но веднага се съблякъл и дал дрехите си на краля, а в замяна получил нови, ушити от злато и коприна. Така кралят се преоблякъл като обикновен селянин от народа и излязъл от замъка си.

Тръгнал по прашния път и стигнал до пазара на селото. Там имало много хора. Някои били търговци, които предлагали стоката си зад сергиите, а други минавали и оглеждали, пазарили се с продавачите и ако цената била добра, купували стоката.

Търговците продавали плодове, зеленчуци, животни, платове и още много други неща, които привличали вниманието на минувачите. Но за жалост, не всеки имал пари, за да си купи това, от което имал нужда.

Кралят, предрешен като селянин, отишъл при сергиите с плодове. Една сочна червена ябълка привлякла погледа му. Дал жълтица на търговеца и взел ябълката. Потъркал я в мръсната си риза и точно когато щял да отхапе от плода, видял нещо.

Една майка, облечена в дрипи, минавала край пазара, носейки малкото си момченце на ръце. Детето гледало с големите си очи към плодовете по сергиите и очевидно било много гладно. Но майката не му купувала нищо, а просто оглеждала.

Тогава кралят се доближил до нея.

- Защо не купиш една ябълка на детето си? – попитал той жената.

- Защото нямам пари.

- Но то е гладно.

- И аз съм гладна. Не сме се хранили от два дена, но няма с какво да купя ядене – и жената погледнала с тъга към големите очи на детето си. – Ако кралят беше по-милостив към народа си, щеше да се грижи за нас и нямаше да има глад сред хората. Така децата ни умират, преди да са успели да изживеят живота си…

Кралят се натъжил. Тази жена не била яла от два дена с детето си, заради него. Почувствал се виновен, защото никога досега не излизал от замъка и не знаел как живеят хората от кралството му. Но и досега не се интересувал от това. Та нали той си имал всичко, което му било нужно…

Накрая погледнал към ябълката в ръката си. Вече не искал да я яде, защото не бил толкова гладен. Дал плода на жената, за да хапне нещо с детето си. Тя му благодарила за щедростта, а малкото момченце се усмихнало и сякаш очите му заблестяли.

Когато започвало да се стъмва, кралят трябвало да немери място, където да пренощува. Забелязал една страноприемница в края на малката уличка и тръгнал натам. Когато влязъл, видял, че имало много хора. Разказвали си истории, пяли песни и се смяли.

По масите имало чаши с малко вино и по парче хляб. Кралят потърсил собственика на страноприемницата и му казал, че си търси стая за през нощта.

- Няма свободна стая – казал собственикът. – Тук във всяка стая спят по две семейства. Всички, които са в страноприемницата, са изгубили домовете си, заради краля. Няма къде другаде да спят и затова ги настаних тук.

- Но как са загубили домовете си? – попитал кралят с почуда.

- Когато дойде време за плащане на данъците, стражите на краля са безмилостни. Ако не платиш, изгарят къщата ти или те убиват. Но кралят не се интересува от това, че хората остават на улицата, че няма къде да спят нощем. Той си живее царски в замъка и дори не чува плача на народа си.

Кралят се натъжил. Не можел да повярва, че бил толкова жесток към хората си. Все пак досега всеки се страхувал, за да му каже истината в очите. Излязъл от страноприемницата и тръгнал по мрачите улици. Питал се къде да открие вълшебното огледало, за което му говорил мъдреца. Искал да го намери, за да получи отговорите, които му били нужни.

Вече знаел, че онази девойка му е казвала истината. Но това не му било достатъчно. Мислил си, че когато се огледа в огледалото, ще научи как може да промени нещата в своето кралство. Затова бил решен да го открие, колкото може по-скоро. Но вече било късно. Легнал на студените павета до една къща. Свил се като някое животно и заспал под светлината на пълната луна.

Рано сутринта се събудил от някакъв шум. Слънцето тъкмо започвало да изгрява. Кралят отворил очи и се огледал. Видял един прегърбен старец, който едва вървял.

Той водил със себе си едно мършаво магаре, натоварено с два празни коша.

- Къде отиваш, старче? – попитал кралят.

- На полето, за да нося слама.

- Не си ли прекално възрастен за това?

- Ех, синко, кралят не се интересува от това. Когато стражите му дойдат за данъците другия месец, трябва да имам какво да му дам. Ако не платя с нещо, ще ме обезглави. А не искам да оставя дъщеря си сама.

- Толкова ли е жесток кралят?

- Ти май не си от тези земи – доближил се до него старецът. – Кралят ни е много лош. Убива невинни хора, пали къщите ни, взима последните ни пари и храна, за да може той да живее в охолство в замъка. Не се интересува от народа си. – След малко се огледал и се навел по-близо. – Онзи ден стражите му отведоха дъщеря ми в замъка, защото не искаше да платим данъка. Мислих си, че ще я убият. Но знаеш ли какво стана? Кралят я помилва. Това беше чудо!

- Значи не е толкова лош?

- Не знам, момче. Различните очи са различно огледало за душата на всеки. Единствено ме радва, че кралят не отне дъщеря ми – довършил старецът и продължил с магарето по пътя си.

Кралят се замислил. Разбрал коя била дъщерята на този старец. Но и друго му направило впечатление. Думите на този човек. Той бил споменал за някакво огледало. Изведнъж нещо прояснило мислите му. Той си дал сметка, за какво му говорил мъдреца. Огледалото, което трябвало да потърси, не било истинско. Вълшебното огледало били очите на хората от народа, в които кралят трябвало да се огледа, за да види какъв е всъщност.

Дал си сметка, че най-добрият начин да разбере как го виждат хората от кралството и какво им причинява, е като се огледа в очите им. Различните очи са различно огледало за душата на всеки. В очите на всеки един човек, кралят щеше да се вижда по различен начин. Това му дало много от отговорите, от които се нуждаел. Станал от мястото, на което бил прекарал нощта и тръгнал по пътя.

Върнал се в замъка и повикал всички слуги от кухнята. Наредил им да приготвят много ядене, повече, отколкото някога са приготвяли. После отишъл в стаята, където държал цялото си злато. Напълнил два големи чувала с жълтици и златни съдове. По-късно излязъл от замъка сред народа си. Но този път не бил предрешен като селянин, защото искал всички да го познаят.

Отишъл на площада и повикал всички хора от народа си. Те се събрали около него. Били изумени от това, че той най-после се изправил пред тях. Страхували се, че можел да увеличи данъците или да иска да накаже още от селяните. Но не било така.

Кралят раздал храна на всеки един от хората. Дал им и по шепа жълтици, за да имат с какво да прехранват семействата си, да си построят къщи и да не им липсва нищо. Селяните не можели да повярват, че това бил техният крал. Той бил толкова променен. Вече не бил жесток и егоистичен, а бил добър и състрадателен към народа си.

Искал всички хора да бъдат щастливи, да не са гладни и да не вижда в очите им тъга. Казал им, че вече няма да им взима данъци, защото не искал да живее в охолство за сметка на храната в нечий дом. Толкова силно желаел един ден, когато отново се огледа в очите на народа си, да не се вижда като лош човек. Искал в образа на това вълшебно огледало да вижда добър крал, който да бъде обичан от хората в неговото кралство.

По едно време кралят забелязал между хората на площата една девойка. Това било момичето, което го накарало да се замисли за народа си. Повикал я при себе си. Тя отишла до него и му се усмихнала. Била доволна от това, което той вършил. Вече не мислила лоши неща за него, защото той се променил. Той бил нов човек.

- Благодаря ти! – казал ѝ кралят. – Ти ми отвори очите. Заради теб започнах да търся вълшебното огледало сред народа си, в което да се огледам, за да разбера какъв съм. Ти постави началото на тази промяна към по-добро. Ти си дойстойна за кралица на това кралство. Ще станеш ли моя невеста?

Девойката не вярвала, че кралят наистина искал да му стане жена. Но той я убедил, че думите му не били лъжа. Тя се усмихнала и приела да се оженят.

Съвсем скоро кралството си имало нова кралица. Тя управлявала народа честно и справедливо. Тя се превърнала в огледалото, в което кралят можел да се оглежда всеки ден, за да разбере дали допуска грешка с действията си или не.

Така, те заживяли доволни и щастливи, справедливи с народа си, дълги, дълги години.