Очакванията на жените и мъжете
Всяка една жена, още от малко момиче, мечтае да срещне принцa на бял кон, който ще има силата да я хване, когато пада, да бъде нейния феникс, който ще я възроди от прахта. Мечтаем за онзи мъж, който ще има една определена усмивка, която само ние ще познаваме.
Мечтаем за мъжа, който ще нарича жилището си "наше" и ще направи така, че наистина да го почувстваме като наш дом. Мечтаем за невъзможната, голяма, всепоглъщаща любов. За онази, която създава пеперудите в тялото ти, а после след като периода на "първоначалната тръпка" отмине, макар и не първоначална, тя все още да е там. Тръпката.
И когато го срещнем... мъжа, с усмивката само за нас, го поглъщаме, задушаваме и убиваме в любовта си. Той никога не е подготвен за мощта на чувствата, които създаваме и съхраняваме с години, за да ги отправим към Онзи един, единствен, когото чакаме. Да го залеем като порой, да го отнесем като ураган и да го убием със своята женска "нужда".
Нуждите... женската нужда от внимание, от специално внимание. Което да е само нейно, единствено. Да захвърля себе си в ъгъла и да се оставя само на нас.
Възможно ли е въобще да съществува човек, не мъж, а какъвто и да е човек, който да понесе на плещите си целия този товар на дългогодишно трупани очаквания? Да успее да удържи короната, положена му, след като насилствено е качен на пиедестала на нелепите женско-момичешки очаквания?
Дали няма да скочи от прозореца като Зоро и да избяга, яхнал своя Торнадо, без да се обръща назад? Има ли човек толкова силен да понесе това и дори и да има, имаме ли право да го изискаме от него?
Дали пък и мъжете не притежават тайнствена фантазия за перфектната жена, която ние също не можем да понесем? Дали докато си мислим, че сме идеалната домакиня, секс бомбата в леглото и страхотната мадама в бара - всъщност не въплъщаваме нищо друго освен своите собствени фантазии за пефектната жена?
Дали пък мъжете нямат абсолютно непозната за нас представа за тази имагинерна жена, която да не е нито жената вамп, нито Лолита, нито някоя друга от изградените и набити ни представи?
Може би мъжете също чакат своята Снежанка в ковчег, задавена с ябълка, докато тя лежи и чака принцa на бял кон, а в същото време нито ние, нито те, успяваме да покрием собствените си критерии?
И дали от прекомерните си изисквания към другия пол не сме загърбили своя собствен и докато търсим Принца, всъщност да сме сме се превърнали от Снежанка или Пепеляшка в Злата стара вещица?
