Невидимите хора

Понякога ти се иска да напишеш нещо хубаво и весело, но не можеш… Защото светът е пълен с истории, които разплакват. За невидими хора, които някога някой е обичал. За пожълтял нотен лист в ръцете на бездомник, който не се е измил от месеци. Пишещ музика, свит на завет на тротоара. Красива мелодия за слънце и цветя… За щастие, което се моли да го споходи. Отнякъде…

За прелестни акварели в опърпаната папка на художничка, която отдавна никой не разпознава. Скрита под картонения навес от подигравките на крещящите деца и гледащите през нея празни погледи. Някои познати…

И още, и още…

Дрипави спомени, угасващи един по един в разпилените парченца живот по улиците, изпаднали от скъсаните джобове, изплакани край убежището от кашони, обикалящи засрамени кошовете за боклук, подритнати под пейките, събрани във все по-изтъняващо вързопче снимки за тогава, когато невидимият човек е бил някой.

Пороен дъжд, превръщаш цветните акварели в шарена струйка. Спомени от цял живот, събрани в цветна локва. И толкоз…

Въздишка… Спомени… Една и съща молитва към бог - да ги прибере по-скоро… в онзи акварелен свят с красива мелодия. Със слънце и цветя за всеки…

Из "Приказки за живота на големите", Македонка Шутова