Момчил Николов: Книгите, които ме промениха
Писател и сценарист - така най-кратко може да представим Момчил Николов.
"Последната територия" на Момчил е носител на Националната литературна награда за български роман на годината "13 века България", 2017 г.
Момчил е автор и на книгите "Горният етаж" (роман), "Кръглата риба" (роман), "Машини за любов (роман), "Лудата Дорис" (разкази), "Hash Oil" (роман), "Избрани разкази", "Фрагменти от стая" (разкази и пиеса), "Пътници" (повест).
Част от книгите, които промениха Момчил Николов:
1. Момчил: "За мой срам не помня нито заглавието на тази важна за мен книга, нито автора, който я написал. От български автор, детска книга, в която се говореше основно за риболов. Толкова ми повлия, че за кратко станах риболовец. Освен това написах и нещо като съчинение–разказ на риболовна тематика, което беше много високо оценено от учителя ми по литература; вместо оценка беше написал: Браво! Мисля, че това ме тласна към писането. Беше в трети-четвърти клас, но и днес всяка добра книга ме кара да се радвам, че съм писател, че имам шанса да напиша нещо толкова хубаво и аз. Или поне да се опитам да напиша."
2. "Малкият Никола" от Рене Госини
Момчил: "Изключително забавна и смешна детска книга. Освен историите много ми допадна и стилът на автора, звучеше като човек, който е наясно какво се случва в главите на хлапетата. Имаше и много картинки и май за кратко, но доста несполучливо се опитах да рисувам по подобен начин. Още помня имената на приятелчетата, които в общи линии ходеха на училище, биеха се и се сдобряваха: Клотер, Рюфюс, Алсест, Мексан, Мамер (ей, много е тъп тоя!). А да, и Анян, зубър и натегач, любимец на учителката."
3. Джек Лондон
Момчил: "Като че ли първата от тях, която прочетох, беше "Белю Пушилката:. Аляска, замръзналият Юкон, Доусън сити – събрал златотърсачи и всякаква друга паплач, готова на всичко, за да забогатее. Приключения на всяка страница, запомнящи се герои, с които искаш да станеш приятел, и истории, в които искащ да участваш. Толкова ми хареса, че никога не я върнах на библиотеката, от която я бях заел. Всъщност, това май ми беше стандартна практика – да не връщам книгите, които ми харесват. Естествено спираха ми достъпа, но аз се прехвърлях в друга библиотека и така, докато всичките в града свършиха. По-късно прочетох и "Мартин Идън"– прекрасна история за това как се става писател във времената, когато писането все още е било занаят. И, разбира се, "Скитникът между звездите" – може би най-странната книга, писана от Джек Лондон – многопластов фантастичен роман, който като че ли няма много общо с другите му романи и разкази: попадна ми в казармата, съвсем случайно, помня, без корици и без последните петдесет страници, примерно. Дълго време не знаех коя точно книга чета, а до финала стигнах чак след като се уволних."
4. Кърт Вонегът
Момчил: "Срещнах се него още по времето, когато името му се изписваше като Курт Вонигът. Мисля, че съм чел всичко излязло на български език, многократно: "Сирените на Титан", "Закуска за шампиони", "Кланница номер 5", "Галапагос", "Точният мерник" и много други. Великолепен разказвач: ироничен, лаконичен, самокритичен. Истории с идея, с визия за съвременния и бъдещия свят, с дълбочина. И, разбира се – с чувство за хумор. Изречения, в които няма нищо излишно. Един от големите американски писатели. Признавам, крал съм от Вонегът: в първата ми книга "Пътници" има изречение, точно същото, като едно негово. Но да речем, че в периода, когато се учиш да пишеш, това е ако не допустимо, то поне – обяснимо."
5. Борис Виан
Момчил: "Сърца за изтръгване", "Човекът-вълк", "Пяната на дните". Писане без граници и ограничения. Сюрреалистични светове, в които вещи оживяват и се превръщат в герои, нещо средно между Андерсенова приказка и брутална антиутопия, което ме омагьоса с факта, че може да се пише и по този начин. Естествено, прииска ми се и аз да пиша така и мисля, че единствените разкази, които съм писал някога, в началото на пътя ми като писател, донякъде приличат на неговите. Една случка: преди много, много време, в Камен бряг, бях шокиран от факта, че едни млади французи, попаднали неясно как там, не знаят името му. Добре че поне за Бекет и Ромен Гари бяха чували – също много важни за мен автори."
6. Хенри Милър
Момчил: "Не помня коя беше първата книга, която прочетох от него – може би "Сексус" – но после така или иначе изчетох всичко, излязло на български: "Тропика на рака", "Тропика на Козирога", "Плексус", "Нексус" и така нататък. Беше през деветдесетте години, бях млад, а усещането за свобода и живот, което книгите на Хенри Милър даваха, беше опияняващо. Удоволствието от секса, храната, виното, пътуванията и разговорите. Признавам – искаше ми се да съм Хенри Милър. Дълго време на бюрото ми стоеше негова снимка – изрязана кой знае откъде и залепена върху парче картон: Хенри вече е на пределна възраст, млада и хубава жена го е прегърнарала и го гледа с любов. Действаше ми вдъхновяващо, помня. Покрай Хенри Милър, съвсем естествено, се запознах и с други големи американски автори от втората половина на XX век: Норман Мейлър, Сол Белоу, Доктороу, Уилям Бъроуз, Керуак, Чарлз Буковски и още много други."
7. "1984" от Джордж Оруел
Момчил: "Когато падна комунизмът, това беше най-популярната книга, струва ми се, всички говореха за нея, даже и хора, които по принцип не четат. Чел съм я и тогава, и много пъти после, и винаги ми е въздействала много силно. Книга за човешката природа, най-вече. Авторът също е много интересен човек, и наскоро, покрай новия ми роман "Последната територия", където той се появява като епизодичен герой, се запознах подробно с биографията му. Иска ми се да бе написал и други книги освен известните."
8. "Сто години самота" от Габриел Гарсия Маркес
Момчил: "Латиноамериканската литература сама по себе си е цяла Вселена с много ярки звезди. Борхес, Кортасар и Марио Варгас Льоса също много ги харесвам, но все пак – Маркес и "Сто години самота". Пърстър, карнавален свят, роден от въображението на автора и разказан по неподражаем начин. Ако някъде продават самолетни билети за там, бих си купил независимо от цената. Като напълно поемам риска от всички непредвидими обстоятелства, събития и последици."
9. "Тенекиеният барабан" от Гюнтер Грас
Момчил: "Мислех си, наивно, без да съм добре информиран, че след "Игра на стъклени перли" на Херман Хесе, в немскоезичната литература няма, и няма шанс да има нещо толкова мащабно. Разбира се, грешал съм. "Тенекиеният барабан" на Гюнтер Грас е такава книга. Мащабна, във всеки един смисъл. Едно дете, родено в Данциг (като Гюнтер Грас), пада по стълбите на мазето в деня на третия си рожден ден и след това отказва да расте. Главата му е изпълнена само от едно нещо: да бие един тенекиен барабан и да пищи колкото му глас държи, докато не се разбият стъклата, чашите, стъклописите, бутилките, витрините. Един бунт – на дребосъка Оскар, но и на самия Гюнтер Грас: срещу света такъв, какъвто е. Може би след "Тенекиеният барабан" реших, че големият обем на текста не е задължително недостатък, отблъскващ съвременния невротичен читател. Понякога трябва да разкажеш цели животи и епохи. Да барабаниш достатъчно силно и дълго, за да те чуят. Ако можеш, разбира се. И ако имаш силите и търпението да го направиш."
10. Съвременна литература
Момчил: "При наличието на толкова много добри автори от близкото и далечно минало, написали книги, които се чувстваш длъжен да прочетеш, не е лесно съвременен автор да привлече вниманието на човек и да спечели признанието му, напълно съм наясно. Но въпреки това съвременни автори трябва да се четат – мисля, че в общия човешки организъм писателят е онзи фин рецептор, който улавя и най-слабите промени в света и хората. И когато улови нещо тревожно и застрашително, той трябва да подаде необходимия сигнал за опасност към останалите клетки; да го направи, така че повече хора да го разберат, да осъзнаят проблема и да се справят – ако могат и искат – с него. Джонатан Франзен, Мишел Уелбек, Харуки Мураками, Чък Паланюк, Пелевин, Джонатан Лител, Иън Макюън, Брет Истън Елис, Мартин Еймис – малка част от важните за мен, а предполагам и за света, съвременни автори."
