Магия за дъжд

Вървеше по пътеката и усещаше как гледа красивото утро със сини очи. Това беше много странно, защото тя нямаше сини очи. Много пъти обаче в слънчеви утрини като тази, имаше чувството, че погледът й е син.

Може би красотата наоколо променяше цвета на очите й и я караше да се чувства особено, сякаш имаше специални рецептори, които улавяха неща, които за другите бяха невидими. Не защото не можеха да ги видят. Просто не бяха настроили сетивата си така, че да ги видят.

Още от дете имаше способности да улавя звуци там, където всички виждаха просто отрязан пън, да вижда цветове в тъмното, да си тананика мелодия, изсвирена от вятър в храсталака.

За хората, които не разбираха способностите й тя беше просто едно отнесено момиче, което вечно хвърчи в облаците. Но това не я безпокоеше. Само съжаляваше, че хората не искат да видят това, което беше пред очите им. Като дребните цветенца с крехки прозрачни стъбълца, които растяха по пътя.

Тя се наведе и ги помилва. Можеше да види растежа им като пъплеща тънка струйка по прозрачното стъбло и да усети диханието на венчелистчетата, които бавно се разтваряха от докосването на първите слънчеви лъчи. Колко много нюанси на жълтото имаше в това малко цвете! Едва ли някой се замисляше за някакви си диви цветя, поникнали покрай пътя. Тя се замисли.

Имаше нещо тъжно в това, че хората напоследък нямаха време за подобни неща. В целия маратон, в който се опитваха да се надпреварват с времето, не забелязваха онези дребни нещица, които правеха живота хубав и красив. Не разбираха, че битката с времето е загубена. Никой не може да изпревари времето. Нито пък някой може да го върне.

Защо тогава не искаха да го използват по най-добрия начин? Защо изпускаха всички онези красиви моменти, които им се предоставяха? Просто не ги забелязваха. Толкова бяха свикнали с всичко около себе си, че не си правеха труд да се вглеждат особено.

Цветовете на изгрева, ароматът на горска ягода и папрат, звънливата песен на червеношийката, правеща смешни поклони, подскачайки по тревата… обикновени неща, твърде далечни за повечето хора.

Чудеше се дали способностите да виждаш невидимото са вродени или човек може да ги развие. При нея бяха семейна особеност. Поне така казваше прабаба й. Майка й приемаше с усмивка тези твърдения и казваше, че баба й само й пълни главата с бръмбари. Но тя усещаше, че това не са старчески измишлъотини.

Старата баба й беше разказала една история за нейната майка, която ден преди да роди отишла на разходка в гората. Докато се разхождала, видяла врата и влязла. Озовала се в градина с чудно красиви цветя, а там стояла чародейка и се усмихвала. В първия миг младата жена се уплашила и поискала да се връща, но чародейката я хванала за ръка и поръсила лицето й с роса, събрана от цветята.

След това я целунала по челото и казала да нарече детето си Зорница. Жената не помнела как се е прибрала вкъщи, нито как е легнала в леглото си. Опитала се да разкаже какво се е случило, но никой не й повярвал. Казали й, че навярно е сънувала. Тя била много объркана, но знаела, че не е било сън. Когато на сутринта родила момиченце, го нарекла Зорница.

Това беше накратко историята, която прабаба й, Зорница, разказваше. Най-интересното беше, че след време, когато отишла на същото място, не видяла никаква врата. Оттогава започнала да разбира езика на природата, сякаш изведнъж някой махнал прозрачни тапи от ушите й. Прабаба й казваше, че всички жени от техния род имат подобни способности и тя наистина вярваше в това.

Като малка си беше направила една гривна от мъниста и вярваше, че може да прави чудеса. Например можеше да направи така, че да завали дъжд, а после да го накара да спре. Не беше сигурно дали е съвпадение, но понякога наистина се получаваше. 

Така унесена в мислите си, обиколи целия парк. Мина покрай един цъфнал розов храст и реши да седне за малко на парапета на фонтана, който хвърляше водни пръски във всички посоки. Тогава го видя. Седеше на една пейка и четеше книга. Беше съвсем непознат, но тя разбра, че това е Той. Усети ритъма на сърцето му, който беше настроен на същата честота и вече беше сигурна.

Трябваше да го заговори, но не знаеше как. Не искаше да изглежда нахално. Огледа се наоколо и видя една дървена беседка встрани на алеята. После се усмихна и целуна гривната си. Изведнъж големи облаци закриха слънцето и се чу гръм.

Първите капки тупнаха тежко на земята и се превърнаха в големи мехури, които заплуваха надолу. Тя изтича бързо да се скрие на сухо в беседката и на лицето й разцъфтя усмивка, когато видя, че мъжът също тичаше към нея да се скрие.

Бяха само двамата. Усещането беше неописуемо. Тя се наслаждаваше на танца на дъжда и не спираше да се усмихва. Започна с няколко тромави стъпки, а сега с такава лекота сменяше стъпките и се въртеше в своята импровизирана хореография. Чуваше звънливия глас на капките, които го озвучаваха и го правеха още по-красив. Мъжът я погледна и се усмихна. 

- Неочакван дъжд - каза той - като пролетна магия. Май няма търпение да спира скоро и ще ни се наложи да постоим малко заедно. Какво ще кажете за начало да се запознаем? 

- Разбира се - усмихна се тя.

Това бяха най-вълшебните минути, които беше преживявала. Говориха за толкова много неща, сякаш се познаваха от години. Искаше й се да остане тук завинаги, но беше време да си върви. Погали гривната и дъждът спря. Тя разпери ръце и каза:

- Ето, че спря! За съжаление трябва да въря, но ще се видим пак. Обещавам!

После излезе от беседката и му махна. Мъжът само се усмихна. Изведнъж дъждът започна отново. Тя се върна тичешком при него. Той я вдигна във въздуха и я завъртя. На ръката му проблясна гривна с камъчета, които само преди няколко минути беше погалил. Беше неговата.

из сборник с разкази "Късчета лято в хербарий от спомени", Македонка Шутова