Любовта, без която можем
Забравих нашите песни. Вече не помня какво е усещането да ме лъхне ароматът ти и нетърпението да се появиш на вратата ми. Наистина ли се е случвало? Все още имам бегъл спомен за гъделичкането по носа от прахта по щорите, когато доближавах прозореца да видя дали вече паркираш пред блока.
Дори не помня кога забравих с кои песни ме поздравяваше за "Добро утро", а за "Лека нощ"? Не, всъщност преди да заспим не слушахме песни, а просто пращенето на гласовете ни по телефона. Дори не помня какво дискутирахме, говорехме ли изобщо? Беше ми достатъчно просто да си там, дори и без съдържание.
Tам, на синия екран, на стола до мен сред приятелския смях, в ръцете ми, докато "имитираме" влюбване на някоя бозава ретро мелодия. Беше ми достатъчно просто да чувам името ти, да го виждам, да го усещам. Вдишвах името ти! С него будех ума си, сетивата, всяко настръхване, всяко докосване, всичко беше просмукано с името ти.
Едва ли някога ще забравя това съчетание от букви, мелодия, вибрация. Но забравих трепета, който ми носеше. Сега го избягвам. Рядко го чувам. Често прекъсвам вибрациите, сякаш те няма и никога не си съществувал. Странно, но ми се иска да забравя името ти, но не и песните, които ни свързваха, не и усещането да докосна буза до гладката част на врата ти, там отстрани, където е топло, меко и мирише на нас.
А точно тези усещания започвам да забравям. И това ме плаши. Сякаш името ти свети в неонова светлина, а споменът за нашата близост е отражение в локва, която пресъхва. Искам да те помня с пеперуди в стомаха, а не с утайка в главата. Искам името ти да предизвиква лека усмивка за предишно "случване" на две души, които много се обичаха, а не стремглаво препускане на ума в желание да не си спомни.
Нашето място отдавна е заето от други хора, лежат на нашето легло, отварят нашата врата, вълнуват се между нашите стени, вдишват моята прах и твоето нетърпение. Нашето място отдавна е спомен, но името ти все още е в моето настояще - ярко, предизвикващо болка в очите и силна умора в сърцето. Вече други ме нараняват, позволих си дори да се влюбя в друго име, но никога няма да бъда така завладявана, обсебена, стъпкана и изцяло подчинена, както от твоите инициали.
Ти си любовта, без която мога. Тази, от която се надявах да се събудя с облекчение, че не се е случвала, че е само плод на въображение и препускащи мисли. Уви, не. Случи се. Беше реалност и ме държеше по-будна от всякога. "Егоистична любов" - май това беше една от първите "наши" песни. Може би точно нея никога няма да забравя.
