Кални души

Здравей, приятелю! Как си? Какво се случва с теб? Животът ти добре ли се развива? Къде се намираш из този объркан свят? Жив ли си...? Аз не съм.

Пиша ти тук от моята таванска стаичка. Няма никого около мен. Само книгите и старите пиеси са ме заобиколили с техните пипала. Държат ме здраво и нямат намерение да ме пуснат. А и... аз не се дърпам.

Преди два дни заваля... оттогава не е спирало. Небето напоява земята. Знаеш ли, какво си мисля? Капките дъжд се опитват да променят нещата. Опитват се да измият очите на хората. Опитват се да ги накарат да прогледнат. Хората обаче от своя страна се крият под чадърите или в къщите си.

Дъждът е топъл, приятелю... защо тогава бягат от него? Помниш ли едно време... Чакахме с нетърпение да завали, за да излезнем и да се намокрим. Отваряхме широко очите си тогава. Радвахме се на локвите и стояхме с часове. След това се прибирахме вкъщи и хващахме някоя настинка... но това не ни пречеше,  нали се бяхме усмихвали истински?

Защо сега хората се крият? Не искат да станат мръсни? Та те са си достатъчно кални... Ръцете на повечето вече са кални, защото всяка вечер докосват тела, които не събуждат емоции у тях. Очите им са кални, защото всеки ден, минавайки по улицата, напът за работа, виждат и подминават по няколко нещастни просяка.

Краката им са кални, защото тъпчат ежедневно бедните и търкат обувките си в тях. Пръстите им са кални, защото постоянно отброяват парите за скъпото си кафе и за цигарите си, които купуват от магазина.

Но, приятелю, най-кални са душите им... защото не се радват на дъжда и не проглеждат. Дано някой ден бъдат измити. А до тогава... аз ще бъда тук в моята стаичка и ще се правя на мъртъв за всички, освен за теб.

Снимка: blog.copdfoundation.org