Десет неща, за които ми пука feat. Мария Пеева

Няма начин да не ме върне тази тема в тийнейджърските ми години, онази ярка в спомените ми и избледняла на снимките възраст, когато най-голямата ми гордост беше, че от нищо не ми пука. И бях щастлива в този си непукизъм. Майка ми, баща ми, с тяхното „какво ще кажат хората“, „така не е прието“, „това е опасно“ изпълваха душата ми не толкова с раздразнение, колкото със снизходително презрение и чувство за превъзходство над консервативните им схващания и старомоден, да не кажа еснафски, манталитет.

Това безстрашно, безсмъртно и безгрижно време на непукизъм отдавна остана в миналото ми. Още с раждането на първото дете започна да ми пука за толкова много неща. Животът ми се пренареди не само като ежедневие и стил, но и като приоритети. Сега, поглеждайки назад, осъзнавам, че тъй като бях много млада, почти дете (родих първия си син на 19 години), вероятно промяната при мен е била твърде внезапна. Все едно някой е свалил шарено хвърчило и вместо да се рее из облаците, му се е наложило бързичко да пусне здрави корени, което със сигурност е за предпочитане пред това да се влачи из калта. Вероятно тази промяна при други хора се случва много по-бавно и постепенно. Израстването, улягането обикновено отнемат години и целият процес е далеч по-плавен. А други може би така и си прекарват живота – в безгрижие и непукизъм, вечни деца.

При мен, за добро или за зло, промяната се случи рязко. Изведнъж ми се наложи да поема отговорност и за друго живо същество освен за собствената ми особа. И започна да ми пука.

Като пирамидата на Маслоу, в началото ми пукаше за най-елементарното – здраво ли е детето, нахранено ли е, спокойно ли е, ще го опазим ли от всички беди, които го дебнат зад ъгъла. А после, с времето, нещата, за които ми пука, започнаха да се усложняват и да придобиват по-отнесен и може би дори възвишен образ.

Но за да не се увлека толкова много в това предисловие, че да отегча читателя, минавам към конкретиката.

И така десет неща, за които ми пука.

Пирамидата на Маслоу споменах, нали? Първото, за което ми пука, е здравето – моето, на децата ми, на съпруга ми, на майка ми и семейството ми, на приятели и близки, всички, които обичам. Миналата година изгубих баща си, деменцията ми го отнемаше малко по малко, отиде си бавно, но поне без болка и страдание, просто тихо угасна като свещ. А тази година, само преди месец, си отиде и леля, сестрата на майка, жената, с която можех да споделя нещата, за които мама би ме укорила. Вярно, че беше на 78, но имаше още години живот пред тази здрава, усмихната и обичана жена. Почина от ковид за броени дни. С нея не можах да се сбогувам. Пандемията ни научи на много неща и едно от тях е това напомняне, че здравето не е даденост, а ценност, която трябва да пазим.

И пак следвайки приоритетите – от базовото нагоре – пука ми и за парите. За парите мога да ви кажа едно със сигурност – те нямат никакво значение, когато ги имаш. Ако ги нямаш обаче, изведнъж стават много важни в живота ти. И понеже съм видяла и две, и двеста, знам, че са важни – не сами по себе си, а заради стандарта, който могат да ни осигурят. Много е духовно и благородно да сме над тези неща, но както казваше учителката ми по английски – мой личен пример, вдъхновение и ментор - „сиренето е с пари, мило детенце“. Сиренето е с пари, също както и образованието, добрите медицински грижи, почивките, пътуванията, сигурния автомобил, ветеринарните лекари, айфоните, книгите, благотворителността, кафето и дори абонамента за спотифай – всичко е с пари. Та колкото и да не ми харесва, колкото и да ми се ще да съм над тях – пука ми за парите и държа да си ги изработвам и да са ми достатъчно.

И тук идва мястото на най-важното в моята лична пирамида на Маслоу – човекът до мен. Слагам го на трето място, защото така ми потръгна текстът, но той е нишката, която свързва всичките ми приоритети и ценности. Твърде млади бяхме, когато се намерихме, и се влюбихме, и си кликнахме, и се вкопчихме един в друг, досущ две части от пъзел. Започнахме съграждането на „нас“, в което „аз“ и „ти“ сякаш малко се поразмиха и изгубиха. Сега, решавайки какъвто и да е въпрос, свързано с моето щастие и благоденствие, несъзнато и неволно винаги мисля за „нас“.

Добре ли е това за нас? Как ще се отрази на нас? Правилно ли е да разсъждавам така? Здравословно ли е? Препоръчва ли се във века на „АЗ“-а, епохата на сингълите, на независимостта?

Най-вероятно не. Но при нас така се случи и това е факт от моя живот, аксиома, която не подлежи на обсъждане и не изисква доказване. Пука ми за него, пука ми за нас, обикновено далеч повече, отколкото за мен самата. А той дали е така, се питате вие? Да. Веднъж ми каза, че сутрин се събужда с мисълта какво още може да направи, за да съм щастлива. Някои ще нарекат връзката ни обсебваща. И ще бъдат напълно прави. Ние сме напълно обсебени един от друг вече над 30 години. Но в тази обсебваща връзка всеки от нас постигна толкова много в личен аспект, толкова много подкрепа и обич бе дадена, споделена и продължава да се дава, че единственото, което мога да ви пожелая е – дано си имате с кого да се обсебвате така. Струва си, когато човекът си струва.

Номер 4 идва с още четирима, за които ми пука – синовете ни. На възраст разнообразна, с характери и интереси още по-разнородни. По аналогия с онази хубава мисъл на Дж.Р. Мартин – „Читателят живее хиляди животи“, мога да кажа, че родителят също живее не само своя живот, а и този на децата си. Няма как да не му пука за тях, няма как да не иска да са щастливи, здрави, осъществени, обичани, успешни. Обикновено даже повече отколкото го иска за себе си. Но тази връзка, за разлика от предната, която описах, не е обсебваща. В нея е ясно от самото начало, че един ден тези безценни вързопчета любов, толкова зависими от теб и в най-елементарните си потребности, ще се превърнат в също толкова безценни, но вече напълно самостоятелни личности, които ще си намерят своите неща, за които да им пука и там ние, родителите, нямаме думата. Освен, разбира се, да им пожелаем на добър час и да сме насреща, ако някога случайно пак имат нужда от нас. А междувременно да им се радваме, да плачем и да се вълнуваме с тях. Да, за децата ни пука вероятно повече отколкото за всичко останало. А истината е, че те са и причината да ми пука за някои неща, които изброявам в следващите точки.

Пука ми за бъдещето. Психолозите казват – живей тук и сега, имаш само този миг, този ден, нищо повече. И са прави, няма как да не го призная. Никой от нас не знае какво му готви животът, какво му е записано в голямата книга на съдбата. Омар Хаям пише в „Рубаят“  “The moving finger writes; and, having writ, moves on: nor all thy piety nor wit shall lure it back to cancel half a line, nor all thy tears wash out a word of it.“ – ''Пръстът на съдбата пише; и след като напише, продължава; и всичката ти вяра няма да изтрие нито ред, ни сълзите ти дума ще измият.'' (мой свободен превод). Такава е горчивата истина, не утре, а само след миг може мен да ме няма тук. Но светът ще го има, децата ми ще ги има, децата на другите хора ще ги има и те ще имат бъдеще в този свят, който ковем днес с всяко свое действие, всяка своя дума. Затова не ми е безразлично бъдещето. Искам да е по-добро, искам да не се самоунищожим в стремежа си към по-добър живот, нещо повече – искам да сме по-умни, по-човечни, по-успешни в мечтите си, по-достойни и не на последно място - по-осъзнати за собственото си място във вселената – същата тази вселена, в която сме едновременно божества и нищожества – в зависимост от гледната точка.

И това, което мога да дам от себе си, възпитавайки свестни хора, подкрепяйки смислени каузи, ще го дам – в името на бъдещето, което няма да видя. Не само това, но и ще се стремя тук и сега да бъда по-добрата си версия – за себе си, за децата си, за бъдещето. Защото ми пука.

След всичко казано дотук вече е ясно какво ще напиша – пука ми за децата изобщо, не само за моите собствени. Дали е майчински инстинкт, дали е защото децата притежават това тайно оръжие – да са толкова мили, сладки и беззащитни, че всеки нормален човек мигом изпитва необходимост да се погрижи за тях, ако ги види в нужда, но децата, децата – за тях определено доста ми пука. Понякога се чувствам безсилна, че не мога да помогна на всички, които имат нужда от помощ. Не мога да излекувам всички болни, не мога да прегърна всички необичани, да осиновя всички изоставени, да нахраня всички гладуващи. Но по пътя си правя каквото ми е по силите и не подминавам дете в нужда. Не допускам съчувствието ми да се умори и сърцето ми да се вкорави. Да, не можем да спасим всички, така е. Но това значи ли, че трябва да спрем да се опитваме? Едно споделяне на кауза, сума, която ни е по джоба, точната дума в правилния момент, окуражаване, подкрепа, прегръдка, препоръка, разговор, книга, подарък за Коледа, добър пример, има хиляди начини да помогнеш на дете. Цяло село е нужно, за да се отгледа едно дете. А и другото го има - едно дете може да спаси цялото село някой ден. Не бива да забравяме това.

Има няколко каузи, за които определено ми пука. Всяка от тях е свързана с личен спомен, с нещо преживяно, с болка – моя или чужда, но която съм почувствала като своя. Уличните животни например. Съдбата им на моменти ме изпълва с чувство за безсилие, друг път с гняв. Не мога да приема за нормално, че има хора, които оставят на улицата кучето, което им е омръзнало, или се гледа трудно, или е остаряло. Които държат кучето си вързано за верига на двора, размножават безконтролно клети „породисти“ животини в клетка, изхвърлят новородени котета в кофата и… по-добре да спра дотук. Жестокостта към всяко беззащитно същество е нещо, за което много се впрягам.

С течението на времето все повече ми пука и за възрастните хора. Не ми харесва отношението към тях – от страна на институции, но и от страна на обикновения човек на улицата. „Бабки“, „дядки“, „дъртаци“– хора, сериозно ли? Та това са нашите родители. Дали защото бавно, но неминуемо вървя към онази възраст, както е нормалният път на всяко живо същество, дали защото видях как старостта и деменцията изцедиха моите родители, но много ме боли, когато видя подигравателно и обидно отношение към стар човек. Пука ми за старостта.

Искам да видя общество, което я приема като нормален етап от живота, с достойнство, грижа и уважение.

Изброеното дотук под една или друга форма присъства и в работата ми. Пука ми и за нея. Понякога изглежда, че нещата ми се случват твърде леко, без много усилия и напъване и може би е грешка, че оставям такова впечатление у хората, може би това по някакъв начин обезценява творческата професия изобщо. Но ето, ще използвам възможността да кажа и тук това, което казвам на децата си. Да, талантът е важен, искрата трябва да я има, независимо каква професия избере. Искрата е нужна. Но освен нея трябват и много, много часове труд, за да разпали огън тази искра. Иначе просто угасва. И може би най-важното от всичко е, че работата си трябва да я обичаш с цялото си сърце, да ти доставя истинско удоволствие да я вършиш. Тогава не само, че няма да ти тежи, но и наистина ще станеш добър в нея. И ще ти пука много, ама много за нея, и ще се стараеш, и ще се раздаваш, и, разбира се, ще успяваш, ще си удовлетворен от нея, финансово също, но най-вече емоционално. Колко скучен и безсмислен би бил животът на човек, ако не харесва това, което прави, за да си изкарва хляба, и ако не му пука за работата му? И преди да си кажете, че съм от късметлиите с интересна професия и малко хора имат щастието да си обичат работата, ще ви разкажа за милата жена, която идва да чисти у нас. Знаете ли какво ми каза веднъж?

„Мария, нали не ти преча, че си тананикам? Сърцето ми пее, като лъсне къщата от край до край, и всичко си е на мястото, и всичко блести. Много хубаво ми става.“

Да, на нея, определено ѝ пука. И тя е късметлийка като мен.
Когато започнах да пиша този текст, нямах ясен план кои ще са десетте неща, нито в каква последователност ще си намерят мястото в тази статия. Просто седнах и нахвърлях някакви мисли, с идеята, че може и да не ги докарам до десет. Но ето, сега откривам, че 10 всъщност са ми твърде малко. Пука ми за още твърде много. За приятелите ми – изумително разнороден сбор от всякакви хора, които съм срещала през живота си, всеки от тях същински уникат, бисер на човешката природа. Те са моите дарове от Бога, безценни, подредени в неравната, пъстра огърлица на живота.

Пука ми и за книгите, които са неизменна част от мен над 40 години, без които не мога да си представя как бих съществувала – многото, които съм прочела и малкото, които съм написала.

Също и за хобитата ми, филмите ми, мечтите ми, проектите ми, домът ми, градината ми, морето, уроците по гръцки, Коледа… Боже, а внучето! Нима пропуснах внучето си, детето на моето дете, та аз трябваше от него да започна, моето мъничко писмо към бъдещето, моята най-хубава книга, която сама ще се напише и в която аз ще съм само второстепенна героиня, но колко много я обичам въпреки това!

Пука ми за твърде много, не знам дали това е добре или зле, но това е моята истина. Не мога да си позволя да съм над нещата, защото животът ми е обвързан с живота на толкова други хора, деца, близки, съпруг, приятели, колеги, и сякаш това не стига, но е вплетен и в огромна мрежа от съвсем непознати хора, които намират в писанията ми смисъл и радост. Но не е ли така с всеки от нас всъщност, всички ние - малките вълни в морето на живота, част от цялото и цялост сами по себе си, развълнувани, отегчени, разлюлени, бавни, хладки, горещи, щастливи, нещастни. Живи.

Май това е квинтесенцията всъщност, на всичко, което изписах дотук.

Пука ми, защото съм жива. За живота ми пука. И докато съм тук, ще е така.

А после?

За после засега не ми пука. Всичко с времето си.

 

Мария Пеева е от хората, които с думите, енергията и делата си променят света и го правят по-добро място за живеене. Мария ни кара да вярваме в чудеса, но и в нещо повече - в самите нас. Автор е на успешните книги: "Инцидент в Мадрид", "Писмо до сестра ми", съвместно с Люси Рикспуун, ''Танцуваща жена" и две книги, които се определят като детски, но историите в тях са достатъчно смислени и поучителни, за да зарадват и възрастните читатели - "Приятелят на Дядо Коледа" и "Дневник на котарака беглец". Последният ѝ роман ''Новата съседка'' вече е в книжарниците.

Можете да я откриете в блога ѝ: Мама Нинджа, както и да посетите нейната Facebook страница: Мама Нинджа Фейсбук, където разказва своите истории и дава трибуна на десетки автори.