Бабата и дядото

Погледнах през прозореца и ги видях отново. Отсреща на последния етаж на стария блок. Пукнатините по мазилката си личаха от тук. Забелязвах и разместени керемиди и се чудех дали не е избила влага по тавана на жилището им. Под перваза на прозореца отвън висеше саксия с изсъхнали цветя. Съсредоточих погледа си върху тях. На откритата тераса, оградена от двете страни с дебелия ствол на стара асма, извиваща клоните си над главите им. Бабата и дядото.
"Бабата и дядото" им казвахме вкъщи, съвсем добродушно. Виждахме ги от време на време как простират прането. Заедно.

Бабата беше със сплетена на гъста плитка коса. Върху блузата си с изтъркано елече, което очевидно някога е било свежо тревистозелено. Сега елечето беше по–скоро с цвят на изсъхваща от жаркото лятно слънце крайпътна трева. Бабата с дългата си червеникава пола, със сиви терлици в големи евтини чехли, слага на масичката отстрани яркочервен леген, пълен с мокри дрехи и завивки.

Дядото прилича на врабче. Панталонът, ризата, елекът, каскетът на главата – кафеникаво сиви, във всички нюанси, преливащи от най–светлата до най–тъмната гама. Застанал до нея, подпрян на дървен бастун със закривен край. Като солиден гранитен паметник – спокоен и стабилен. Всеки път те излизаха заедно и простираха или прибираха прането, заедно. Всеки път се взирах в тях през прозореца и си измислях истории...

Бяха се запознали на времето. Той беше моряк, облечен в бяла униформа с наситеносини и червени елементи по нея. Тя – ученичка или стажантка някъде. Все така със сплетена на едра плитка коса, само че с меденокафяв цвят. Все така със свежо тревистозелено елече, все така с червеникава пола, стигаща до коленете. Млада, грациозна, с онази непринудена женственост, с която всяко движение на тялото, беше като божествен танц. Минава край него, усмихва се прикрито, а сърцето й подскача.

Той преглъща, задавен от грацията й и тръгва след нея. Настига я и я заговаря непринудено, доста вдървено и по всичко личи, че не му се удава. Като в холивудски филм от петдесетте... Историята продължава с голяма сватба, апартамент на изплащане, бременна девойка, сълзи и моряк на път... Тракане на мръсни чинии в мивката. Уморена жена търка и мие. На лицето с тънка усмивка, но с посивяло от напрежение чело. Бебето плаче трети ден. Никнат зъбки, а тя е уморена от недоспиване. Не е лесно да се справиш сам. Бърза. Мие чиниите припряно, масата е сложена, отрупана с храна. Скръцва ключалката, дръжката на бравата се спуска надолу. Чува шума. Спира кранчетата, избърсва мокрите ръце в хавлия и профучава през хола. Той се върна. Ето го на вратата.

Топла прегръдка разтърсва телата им. Импулс по-силен от мълния изпълва клетките им с трепет, нежност, страст ... Голямата кака тича из апартамента, размята парцалена кукла, а майка и я гледа с умиление, седнала на стол. Коремът й е издут. "Съвсем скоро ще бъдеш кака, ще ми помагаш и ще се справяме заедно, когато го няма", мисли наум тя и я гледа с умиление. Той я прегръща нежно, изненадвайки я зад гърба й. Оставя покупките на масата и сяда до нея...

Апартаментът вече е изплатен почти. Децата учат в София. Самостоятелни, студенти, млади и буйни. Те са си все така заeдно. Простират прането... Четиридесет години, два живота преминават пред очите ми като на лента на забързан кадър. Спира за секунди на отделни моменти и продължава да препуска, за да стигне до днешния миг на съвършенство. Бабата протяга ръце и издърпва изсъхналите дрехи. Подава ги на дядото, а той внимателно ги поема и ги отделя настрани. После бърка в яркочервения леген на масичката и подава мократа си риза.

Стряскам се от зло видение, разтърсващо мисълта ми. Една нощ пътувах от Русе до Стара Загора с влак. В купето до мен се настани възрастна двойка. Сгряха сърцето ми от умиление в мига, в който прекрачиха прага на купето. Помогнах им да качат големите си чанти на рафта над главите ни, а те седнаха до мен. Дядото заспа. Бях със слушалки в ушите, но музиката от телефона ми беше намалена, за да не дразни околните и чувах разговорите им. Косата ми падаше над ушите и скриваше кабелите. Бабата видя, че чета книга, втренчи се в мен и започна да говори. Да говори?! Не! Да се оплаква. Скърцаше със зъби как дядото я биел, как тя го обиждала, защото преди двайсет и пет години ходел по чужди жени. Как заради него щели да закъснеят, защото се превърнал в "изкуфял старец" и забравил ключовете за апартамента на вратата от външната страна, та се връщали с таксито. Послушах, послушах, уморих се.

Сърцето ми се сви и вълна на неприязън изпълни цялото ми същество. Напрегнах се. Извадих телефона и с погнуса от монолога й увеличих звука, за да не я чувам. От време на време я поглеждах, кимвах, а тя разпалено продължаваше да обяснява житието и страданието си. Не можех да слушам. Нямах нищо против нямото кино, което сама построих пред себе си. Предпочитах го, пред тежката съдба. Бабата излезе от купето. Дядото се размърда. Отвори очи, погледна ме. Свалих едната слушалка, а той започна да говори. През цялото време не е спал, а е слушал. Сега бълваше мръсна отрова върху монолога на бабата. Не било така, както тя говорела. Тя хич не била стока и аз не трябвало да вярвам на нито една нейна дума, защото ...

Чуха се стъпки и той отново се направи, че спи. С облекчение побързах да си сложа отново слушалката, но вече не четях. Погнусата от тази двойка ме накара да се замисля дълбоко за човешките взаимоотношения и просто се взирах в буквите по страниците, без да ги фокусирам. Хиляди пъти, ако бях на тяхно място, щях да съм си тръгнала и да съм оставила другия. Какво ли ги задържаше заедно? Погледнах ги с жал. Симбиотичното им съществуване ми напомняше на черен паразитизъм, от който и двамата имаха полза, но си нанасяха твърде дълбока психическа вреда...

Отново съм зад прозореца вкъщи. Ами ако това са същите баба и дядо от влака? Ами, ами, ако моята прекрасна история е само блян по щастливия край на холивудските продукции! Ако дядото всеки път, когато подава мокрите дрехи, с отвращение поглежда спътницата си в живота, ако всеки път с огорчение кълне избора, направен преди четирдесет години!

Припомних си смисъла на японското хайко, което в момента се уча да пиша. Чета по темата. Нещата са такива, каквито са. Ние сме тези, които избират как да ги усетят. Аз избирах дали да погледна през прозореца към "бабата и дядото" или да се взирам в монитора пред себе си. Аз избирах своята емоция, какво и как да усетя. Замислих се за четвърт от секундата и вече знах кои са тези баба и дядо и каква е моята история за тях, а сърцето ми туптеше силно, яркочервено, като легена на терасата.