Арасели Сагуилио: три философски стихотворения

Три стихотворения от испанската поетеса Арасели Сагуилио. Превод от испански: Виолета Бончева.

РАЗСЪМВАНЕ

В някакъв миг остава уловено
между лапите на една прегръдка разтърсваща
и никой не иска да е виновен,
само съдбата е извън всички подозрения.

Преплитат се часовете
под голата сянка на боровете
и се покрива пейзажът с въздух
от голи страници,
заплашителният вятър се опитва да пристигне
до там, до където Бог пожелае да иде.
Вечните приливи и отливи на света
се сливат с шума на едно ново разсъмване,
ще прескочат глъбините на земята,
които ще бъдат прецедени през целувки
и мъгла.

В тази скоба, клъцнато от тишина, е
невероятното люлеене на последното "сбогом".
Това е, когато правим планове,
скривайки носталгията между пет сетива.
И пишем думи, които отвътре изпълват
и оставят времето да проследи внимателно
този лъч светлина,
преди да се отдалечи към своето място.

***

НИКОГА НЕ Е БИЛО ТОЛКОВА ПОКОРНО ПЕРОТО МИ

В часа, когато пиша,
отприщена като река съм, която пръска
и ме изпълва със странни изблици.

Не спирам звездички да поглъщам
и преглъщайки луни, сънувам и живея.
Голи любови се губят
между цвета на плътта.

Ще завържа, както мога, дните
за токчето на моите обувки
и ще потъне времето между косата ми,
и моите рамене.

Съжалявам, че пропилявах всичко,
до последната минута.

***

СТАРИТЕ НАВИЦИ

Люлеят се, като точка на докосване
на две речни лодки и
някаква усмивка ще се появи
между старите навици.

Ще преживеем времето, вече напреднало,
спомняйки си в тишината
нашата история.
Ще се спуснем през Арамбол към нищото,
съзерцавайки камъните един по един
и ще бъдем единствените оцелели,
играейки живота.

И ще продължим, уловени между късовете кирпич,
между локвите с перуника, приемайки да умрем,
винаги със затворени очи,
докато изгнаничеството дойде неизбежно.

Където последният бял камък
да е истината, която свършва.

Линк към двуезичната публикация: crearensalamanca.com