"If I Had Legs I'd Kick You" – Ревю на филма 

В най-новия си проект Роуз Бърн ни превежда през територията на тихото женско страдание с прецизност, която е едновременно болезнена и въздействаща. Филмът на режисьора Мери Бронщайн ''If I Had Legs I'd Kick You" разказва история, където всеки детайл - от дупката в тавана до монотонния шум на апарата, захранващ медицинската сонда, е тухла от стената, която притиска главната героиня.

​Филмът започва с трясък, който задава тона на всичко последващо: таванът в дома на Линда (Роуз Бърн) пропада, оставяйки зейнала дупка над главата ѝ. За жена, която работи като терапевт и прекарва дните си в опити да ''закърпи" душевните пробойни на своите клиенти, това физическо разрушение е жестока ирония. Линда е ''самотен родител в двойка" - съпругът (Крисчън Слейтър) ѝ отсъства физически, оставяйки я да балансира между професионалния дълг и изтощителната грижа за дъщеря им. Мъжът ѝ Чарлз се ''появява'' под формата на телефонни обаждания, в които често или критикува Линда или ѝ дава акъл.

​Режисьорският похват да не виждаме лицето на детето, а само фрагменти - малки ръчички, крачета и тръбата за хранене, е майсторски ход. Този избор деперсонализира болестта и я превръща в чиста уязвимост. Виждах детето единствено през смазания поглед на Линда.

​Най-мрачните моменти идват, когато Линда търси помощ. Сцената с майката, която изоставя плачещото си бебе в кабинета ѝ, е последвана от бруталния отказ на нейния колега (Конан О'Брайън) да съдейства. Моментът, в който той я избутва от вратата си, е социалното съответствие на падналия таван - пълната изолация на един професионалист, който лекува другите, но бива стъпкан в собствения си коридор.

Линда има крака. Тя се движи, работи, грижи се за детето си. Но метафорично тя е парализирана точно толкова, колкото и дъщеря ѝ. Заглавието на филма е викът на един дух, който е толкова изхабен и психически прецакан, че волята му е ''ампутирана". Не знам дали познавате това състояние - гневът е тук, но енергията да го изразиш - да ''ритнеш" обратно срещу несправедливостта на живота - отдавна е изчезнала и се е трансформирала в нещо друго.

​Философският катарзис настъпва в клиниката. Линда е учудена, че сондата не се премахва чрез операция или сложна интервенция, а чрез издърпване. Следва логичният ѝ въпрос ''Как ще се затвори дупката?'', на който лекарката отговаря ''Ще се затвори сама.''. Животът има свойството да се самолекува, ако му позволим. Да, но, когато си толкова на ръба и толкова сама, колкото Линда, в погледа ѝ по-скоро прочетох - ''Защо тогава и дупката в тавана не може да се затвори сама?''.

Сякаш Мери Бронщайн намира всичко дотук за недостатъчно и непрекъснато изправя Линда пред нови и все по-гадни изпитания, в които всеки път всичко зависи от нейните решения.

Линда стига до точка, в която абсолютно нищо не работи в нейна полза. Супер безизходица. Дори опитът ѝ да се самоубие в океана се проваля, защото вълните многократно я връщат на брега, сякаш за да се подчертае пълния ѝ емоционален затвор, в който живее. Никой не я подкрепя, дори океана, оставяйки я отново сама срещу оцеляването, за което обаче вече Линда няма сили.

В ''If I Had Legs I'd Kick You" Роуз Бърн е тотална стихия (и мой фаворит за ''Оскар''). Тя създава образ на жена, която е едновременно разпаднала се и неразрушима. Филмът ни оставя с надеждата, че макар таванът да е паднал, небето все още се вижда през дупката. Психиката обаче е нещо, което няма възстановяване.