Ако искате днешните момичета да бъдат лидери на бъдещето, променете начина си на общуване

Повечето от препятствията, които поставяме на пътя на целите си, са придобити в детството. Промяната на това ще зависи от начина на общуване, който използваме с нашите деца.

"Трябва да убедим момичетата колко е важно да бъдат човек с индивидуалност, човек с определени способности. Да стимулираме творчеството и самочувствието им. И винаги да са на висотата на всичко, което може да определи какви са техните способности. Мисля, че посланието, което трябва да предадем на дъщерите си, е да разчупят стереотипа'', това смята илюстраторката и писателка Ракел Диас Регера.

''Защото, ако чуваме определен дискурс от раждането си, логично е, че когато навлезем в света, ще сме го интернализирали дотолкова, че ще се държим така, както ни е казано. И не става въпрос само за онези камъни, които ни пречат да летим, които ни откъсват от идеята да бъдем астронавти, но и за поведението ни във всяка работна среда. Защо ние, жените, сме експерти по синдрома на самозванеца? Защо ни е толкова трудно да поискаме увеличение на заплатата? Защо предпочитаме да поемем допълнително натоварване, вместо да се изправим пред колегите или шефовете си? Откакто сме били момичета, "всичко в нас е свързано с чувствителност, грижа, крехкост... Това е абсолютно маркиран стереотип", добавя Регера.

Мария Форнет, психолог и автор на есетата "Feminismo terapéutico" и "Una mansión propia", е съгласна:

"Жените са социализирани да бъдат вторите по важност, вечните спътници на нашите братя, партньори, бащи. Макар да е трудно да се повярва, в много домове образованието ни все още е подчинено на грижата, а това има неизбежни последици: когато човек е на първо място за другия, а не за себе си, няма място за мечти".

Изучаваме професии, езици, магистърски програми. Подготвяме се да успеем в пазара на труда и когато го постигнем, ни спъват разказите и поведението от детството ни. "Именно в първите години от живота се оформят нашите амбиции, нашите страхове, стъклата на очилата, през които ще гледаме на света в зряла възраст. Чрез разделението на ролите, които възприемаме вкъщи, коментарите, които чуваме, или дори героите и героините в историите, които консумираме, ние конфигурираме нашата вселена от възможности: това, което вярваме, че можем и не можем да направим", обяснява Мария Форнет.

Ако първото нещо, което давам на едно дете, когато започне да играе символично, е кукла, аз го уча, че грижата е важна, а тя със сигурност е такава. Но ако ориентирам възпитанието на момиченцето към емоциите и грижата, а възпитанието на момченцето е ориентирано изключително към задачата, двамата придобиват коренно различно обучение. Не е трудно да разберем как привидно невинното разграничение розово-синьо в крайна сметка ни изиграва лоша шега. И така, въпросът за цветовете в крайна сметка дефинира абсурдността на разделението между половете.

В началото на ХХ век момчетата и момичетата носят бяло, без разлика; едва след Първата световна война започват да се въвеждат някои пастелни нюанси. И (изненада!) розовото било предназначено за момчетата, защото било "по-решителен и силен цвят" - според списанието Earnshaw's Infants' Department през 1918 г. - а синьото за момичетата, защото било "по-изтънчено и деликатно". Смяна на цветовете, но същата история. По чисто търговски причини след Втората световна война тоновете са сменени и се ражда стереотипът, който днес определя детството ни и съответно кариерата ни.

"Работя много с деца и ходя в училища, и когато видя всички момчета да носят тениски с динозаври, а всички момичета - с тениски с еднорози, винаги си мисля: динозавърът изяжда еднорога. Това не означава, че момичетата трябва да спрат да носят еднорози, а че момчетата също трябва да ги носят", казва Ракел Диас Регера, която разсъждава върху това, че една промяна в образованието на нашите деца би била от основно значение за преодоляване на стъкления таван, с който се сблъскват момичетата, когато пораснат.

''Да се забрани на децата да бъдат крехки, чувствителни, да плачат или да бъдат съпричастни е огромно ограничение", добавя писателката. Фокусирани сме върху това момичетата да могат да правят всички неща, които искат да правят, за да бъдат независими, но не попадаме на всички афективни пречки, които се поставят на пътя на момчетата. Мисля, че ако работехме върху афективността на момчетата по различен начин, те вероятно щяха да бъдат много по-съпричастни към проблемите на момичетата и можехме да сме в едно много по-добро общество". Защото "когато даваме на момичетата способността да се защитават от обществото, не даваме на момчетата да разберат, че това, от което трябва да се защитават, е светът, който те създават".

Дори при решаването на проблемите с различията между половете изглежда сме поставили фокуса (още един камък, който да добавим към раницата) върху нас. ''Това, което казваме на момичетата, е от основно значение, но също и това, което казваме на момчетата", казва Мария Форнет. Трябва да им обясним, че техният глас е важен, че имат същото право да седнат на масата, както и те. И трябва да им обясним как да разрешават конфликти по различен начин, за да могат да изразяват емоциите си. Дори и при тях е необходимо тези усилия да бъдат оразмерени: не всичко зависи от това, което се прави у дома. Нашите деца имат очи и виждат какво се случва в света около тях. За тях не е трудно да наблюдават и да извеждат модели, да правят заключения, да придобиват предразсъдъци въз основа на това как всичко функционира. Тези предразсъдъци функционират като когнитивни преки пътища и се превръщат в убеждения, които модулират начина, по който действат, към какво се стремят и към какво не.

Но как е възможно в разгара на феминистката вълна да не сме преодолели този проблем между момчетата и момичетата?

И двете са съгласни. ''Спешно трябва да образоваме следващото поколение във феминизъм", казва психологът. ''Трябва да им обясним, че полът е социален конструкт, че независимо дали си роден като жена или мъж, начинът, по който обществото очаква да се държиш, е културно изобретение. Че едно момиче може да заема властови пространства и че не е задължително едно момче да бъде физически силно или доминиращо в междуличностните отношения. Някои хора ще намерят това за елементарно и аз ги насърчавам да се разходят пред вратата на което и да е училище. Разговорите за това какво се очаква от момичетата и момчетата не са толкова различни от тези преди 30 години.''

От своя страна Форнет добавя: "Ходя в училищата и виждам, че нищо не се е подобрило. Нещо повече, в моето поколение, тъй като битките бяха по-ясни и всичко беше по-очевидно, ми се струва, че бяхме в един по-бунтарски свят. Сега, въпреки че нещата изглеждат много променени, виждам, че това далеч не е така". Както посочва Регера, ние все още наричаме момичетата принцеси или възхваляваме красотата им, когато ги видим. А при момчетата, както се е случило със сина ѝ, двете целувки се оттеглят, когато достигнат определена възраст за подаване на ръка.

''Момчетата не дават целувки, а ако някое момче падне и започне да плаче, му казват: "Хайде, я се виж какво голямо момче, не плачи, момчетата не плачат" - стереотип, който Регера често чува. Как можем да очакваме синовете и дъщерите ни да се отнасят един към друг като равни?

"На момичетата бих казала: "трябва да се научиш да бъдеш себе си, а не как другите гледат на теб". Ако момичетата бяха заобиколени от мъже, които да ги освободят от бремето да бъдат жени, всичко щеше да бъде по-лесно. Защото все още гледаме с много по-остра и неравностойна леща на момичетата, които ще бъдат бъдещите лидери.