Справедливост за жените в "Опенхаймер"
От Нели Славова
Ще започна с това, че държа Кристофър Нолан да бъде на пиедестал. От "Интерстелар" до "Черният рицар", от "Генезис" до "Дюнкерк", аз се прекланям пред специфичния печат, който той слага на своите остри като бръснач, мозъчни блокбастъри: заплетени сюжети, великолепна фотография, гръмки партитури, елегантни интериори и загадъчни, сложни герои. Тези мащабни прелести обаче почти винаги са придружени от това, което смятам за ахилесовата пета на автора: склонността му да населява филмите си с недостатъчно развити женски персонажи.
Вероятно има няколко изключения, като например учените от НАСА, изиграни от Ан Хатауей и Джесика Частейн в ''Интерстелар", но и те до голяма степен се определят от отношенията им с мъжете във филма. Освен това работата им е истинска пустош от несъществени копнежи, чиято единствена цел е да служат като мотивация за мъжките персонажи: мъртви съпруги, мъртви любовници, убити тийнейджъри, жени, които отчаяно се нуждаят от спасение, злодеи и сприхави второстепенни роли.
Затова, когато се появи окуражаващата новина, че в следващото ослепително зрелище на Нолан, "Опенхаймер" - биографичен филм за Джей Робърт Опенхаймер, изобретателя на атомната бомба - ще има две значими женски роли - на съпругата му, биоложката и ботаничка Кити, изиграна от Емили Блънт, и на Флорънс Пю в ролята на бившата му любовница, психиатърката Джийн Татлок - се разтреперих от нетърпение. Естествено, фокусът щеше да остане върху титулярния физик-теоретик (в ролята - страхотният Килиън Мърфи), който се бори с наследството на историческото си творение, заобиколен от куп учени, генерали и политици, изиграни от Мат Деймън, Робърт Дауни-младши, Джош Хартнет, Кейси Афлек, Рами Малек, Кенет Брана и Гари Олдман. Но се надявах, че тези две уважавани дами на британската сцена, новодошли във вселената на Нолан, също ще имат възможност да оставят своя отпечатък върху нея.
За съжаление, не им е предоставено достатъчно пространство за това, изтласкани в периферията във всяко отношение. На първо място, това е Кити на Блънт, която, когато се появява за първи път на екрана, не е нищо повече от безупречно облечена дама с червени устни, която се спотайва в ъгъла над рамото на Опенхаймер, докато той отговаря на одита за сигурност, който му е даден през 1954 г. Въпреки че по всичко личи, че е била изключително интелигентна и очарователна жена, тя е представена в ретроспекциите като леко глуповата, провокативна алкохоличка, определена по отношение на двама мъже: Опенхаймер, към когото очевидно е привлечена, и тогавашния ѝ съпруг. По-късно монологът, в който тя обобщава биографията си до момента, се фокусира върху трите ѝ предишни брака, включително този с Джоузеф Далет, който я кара да се присъедини към комунистическата партия - принадлежност, която в крайна сметка ще навреди на Опенхаймер.
След като се омъжва и има дете, Кити бързо губи ентусиазма си, но ни показват само проблясъци на това, което изглежда като следродилна депресия, и на нейното изпадане в алкохолизъм: Опенхаймер се прибира вкъщи и я намира да пие на кухненската маса, докато синът им плаче в съседната стая, и тя бързо се справя със ситуацията, отвеждайки бебето да живее при приятелка (скоро след това го прибира, със същите минимални усилия).
Какво е довело Кити до тази ситуация, кога е започнала зависимостта ѝ от алкохола и съжалява ли, че се е омъжила за Опенхаймер? Нолан сякаш не се интересува много от тези въпроси, показвайки я просто като пияна, пренебрегваща майка с цялата жестокост на света. Може би това е по-добре, отколкото да я представи като свята домакиня, но натоварването на една героиня с недостатъци не е достатъчно, за да ѝ придаде истинност, ако тези недостатъци никога не се анализират или поставят под въпрос.
Минути по-късно, когато семейството се премества в Лос Аламос след назначаването на Опенхаймер за директор на проекта "Манхатън", тя е видимо по-стабилна и симпатична (за което свидетелстват честите ѝ простирания на прането) и служи като фронтон на идеите на учения за етичните проблеми на това, което се готви да направи. Тя дори е толерантна към аферата му с Татлок (Пю), малко по-визуална по-късно, в сюрреалистичната и мрачна сцена по време на одита на сигурността, в която Опенхаймер си представя как се е вплел в голото тяло на Татлок, докато съпругата му гледа отвратена. След това тя изтичва от стаята и знаем, че изпитва болка, защото изпуска чантата си и от нея, изненада, пада бутилка с алкохол. Какъв срам...
Само в последното действие на филма Блънт успява да блесне. Блънт е ослепителна, както обикновено, и за миг човек забравя, че Кити е била напълно игнорирана през последните два часа и половина. Но отново, дори и в тази виртуозна сцена, нейната стойност се крие изцяло в полезността ѝ за Опенхаймер: някой, който му служи ефективно в този конкретен момент; някой, за когото все още знаем твърде малко.
И все пак това е много повече, отколкото се полага на Пю. Многократно награждаваната актриса, отговорна за незабравими изпълнения във всичко - от "Лейди Макбет" до "Мидсъмър", и претендентка за "Оскар" след изпълнението си в "Малки жени", тук получава най-незначителната си роля от години насам. Красивата, мистериозна и притеснена Татлок се появява за първи път на парти, където гледа към Опенхаймер и мърмори за комунизма. След секунди двамата правят секс.
Кой е този блестящ психоаналитик и лекар, който запознава Опенхаймер с радикалната политика? Всичко, което ни се казва за нея, е, че тя е влюбена до уши, емоционално нестабилна и постоянно го обърква със смесени послания: обажда му се, но го моли да не отговаря; казва му, че мрази цветята, но приема букетите, които той ѝ носи, преди да ги изхвърли. Това поведение се превръща в повтаряща се и нейна отличителна черта, докато Опенхаймер, вече женен за Кити и не му прави поредното тайно посещение. Малко по-късноТатлок се удавя във ваната си. В истинския стил на Нолан, нейната смърт преследва Опенхаймер, докато той се подготвя за най-важния момент в кариерата си: ядрения опит "Тринити".
Струва си да добавим, че Пю прави всичко възможно, за да придаде дълбочина и нюанси на героинята, но сценарият ѝ е толкова безпомощен, че това е практически невъзможно. Същото може да се каже и за няколкото други жени, които се появяват в историята: Джаки Опенхаймер на Ема Дюмон, комунистически настроената съпруга на по-малкия брат на Дж. Робърт Опенхаймер - Франк, която не е нищо повече от ходеща смешка; глуповатата Рут Шърман Толман на Луиз Ломбард, с която Опенхаймер има афера; и Лили Хорниг на Оливия Тирлби, пионерски учен и феминистка активистка, която има само една реплика за това, че е учила в Харвард.
Не призовавам за пренаписване на историята, в която тези жени да бъдат поставени в центъра на това сеизмично събитие, но не можеше ли тричасовият филм да отдели малко повече внимание, за да придаде на тези фигури достоверност, когато отделя толкова много време и внимание на Опенхаймер, Люис Щраус на Робърт Дауни-младши, Лесли Гроувс на Мат Деймън и Ърнест Лорънс на Джош Хартнет? В края на краищата, много е писано за невероятните постижения на забравените жени учени от проекта "Манхатън" и е широко известно, че и Кити, и Татлок са имали богат и сложен живот извън този на Опенхаймер... въпреки че това не е казано във филма.
Разбираемо е, че тези актриси, както по-утвърдени в Холивуд, така и по-малко, биха приели такива роли: кой би могъл да пропусне шанса да работи с Нолан? Но от режисьора зависи да започне да създава по-сложни персонажи за всички актьори, които се редят на опашка за работа с него. По-голямата част от работата на Опенхаймер е толкова впечатляваща - кадрите на дъждовни капки, които създават пръстени в локва, напомнящи ударната вълна на атомната бомба; наелектризиращите видения на сипещи се частици; непоносимото напрежение на обратното броене в ''Тринити'' - че не мога да не си представя (и да не копнея) колко колосален би бил филмът, ако на тези интересни жени беше отделено мястото, което заслужават.
