Соло пътуване: центърът на моето ново Аз

Моята приятелка Марта има невероятната способност да събира хората, за да пътуват заедно. Миналата година успя да организира за рождения си ден нещо като почивка, която сега е модерно да се нарича ретрийт, и да събере повече от десет приятелки. Това е много, повярвайте ми, за жени, които са майки, работещи хора, жени с ангажименти и купища задачи, които не могат да се свършат сами.

Аз също бях поканена, но не отидох, защото графиците и бюджетите ни не съвпаднаха. Отделно на това, все ми се е струвало, че съвместното пътуване, макар и с близки хора, е придружено с условието да се опиташ да угодиш на останалите и да бъдеш, където те искат. Да отиваш на местата за хранене, които те изберат. Да излизаш за разходка, когато на другите им е удобно. Не, това не е за мен - твърде много съобразяване и хабене на ценна енергия. 

Искаше ми се да отида някъде сама, за да избягам от центрофугата на работното ми ежедневие и да открия непосилната лекота на битието в някой коктейл със стръкче мента в него. Проблемът беше отново съзнанието ми, което намираше оправдание за всяко действие или по-скоро липсата му. Не бях ходила никъде от цели четири години, а това си е от където и да го погледнем. Живот, който очаква да бъде изживян. Все се страхувах, че би могло нещо да ми се случи. Нали знаете, непознатото винаги предизвиква в нас емоции на страх, притеснение, онова вълнуващо треперене в стомаха и почти шекспировия въпрос - дали изобщо да си го причиняваш или не. Струва ли си?

Дълго време това ме караше да се чувствам леко непълноценна. Имаше момент, в който някой ме питаше къде отивам, аз отговарях, а следващият въпрос бе: "С кого отиваш?". Тогава казвах: "С никого'' и прочитах в очите, които ме гледат отсреща, съжаление. Сякаш току-що съм казала, че нямам гадже, нямам приятели и живея с шест котки. 

Този път обаче набрах смелост, букнах си хотел, за да е сигурно, че няма да се откажа и събрах целия си багаж в един малък куфар, защото всичко, от което имах нужда не бяха дрехи или обувки, а беше кураж. Стимулът ми беше, че наскоро изкрах курс по фотография и исках да видя какво ще излезе. 
Не попитах никого дали това е добра идея или не. Не помолих никого да дойде с мен. И знаете ли, това се оказа най-якото пътуване в живота ми и едно от най-правилните ми спонтанни решения.

Когато поглеждам назад към снимките си от това пътуване - виждам забележително спокойствие в лицето си. Усмивката ми е широка и искрена. Всеки ден от пътуването беше наслада за сетивата. Винаги имаше нещо ново, което да се види, да се усети, да се вкуси. Бях там, в центъра на живота и той вече не ме подминаваше.

По време на това научих нещо ценно за самостоятелните пътувания: фотоапаратът е добър реквизит. Фотоапаратът ме накара да спра и да видя детайлите. Той беше и маска, която скриваше срамежливостта ми, удивлението ми, но не успя да скрие усмивката ми.