Как страстите осмислят живота или моето увлечение по бижута и аксесоари

Живот без хоби е скучен и твърде обикновен. Живот без страст- също!

Всеки намира своя начин да бяга от битовизмите и рутината и да внесе щипка поезия в прозата на ежедневието. Един ходи за риба, друг шие гоблени, трети практикува запалено спорт, четвърти пише хайку... и именно тези дребни лудости дават цвят и чар на живота.

Не знам точно откога датира страстта ми към бижута. Вероятно от най-ранно детство. В детската градина изпичахме тесто в различни форми и после го оцветявахме с лакове за нокти и боички. Подарък за 8-ми март- гердан за мама.

Имам бегъл спомен как си правех пръстени от станиол и сламки, но май не дръзвах да ги нося в онези години, когато всички екстри бяха събрани само и единствено в Кореком. После тайно заемах някои от огромните пластмасови обици на клипс в ярки цветове на майка ми (специална поръчка на мъжа на нейна приятелка - международен шофьор). Чужбински, от Некерман, голям кеф!

Споменът ми от гимназията е по-ярък - в първите посттоталитарни години, на всеки, който носеше бунтарски дух, някак му дойде пауър. Най-първото ми екстравагантно бижу, естествено, беше авторско - едра верига от казанче на тоалетна и емблема от "Мерцедес" (крадена) като масивна висулка. Тогава още нямаше Мишо Шамара, аз съм си го измислила. На входа на училището ме караха да свалям "тоя грозен синджир", но в междучасията пак гордо си го слагах. Абе, дизайнерска работа, плюс малко самочувствие от наличието на собствени авангардни идеи!

Оттам нататък не помня колко, как и откъде съм купувала. Отговорът е - много и отвсякъде. По-непретенциозните си бижута държа в кутии за обувки под леглата. Много са. Събирани са с години и рядко се разделям с някое, само в най-краен случай, ако е доста ръждясало и ще "замърси" другите. Обгрижвам ги, почиствам ги, разплитам ги, пререждам ги... С часове. С дни даже. Цветове, силуети, емоции, парченца от моята идентичност, градена с годините под формата на гердани, обици, пръстени, брошки, гривни, диадеми...

По-специалните си бижута държа в по-специални кутии - дървени, с инкрустации, кожени. Някак около тях витае дух на празничност. От всяко посетено място винаги намирам бижу, което стои и ме чака. Купувам само авторски неща, правени с отношение и мисъл. Китайската ширпотреба, мултиплицирана на конвейер, може да свърши работа, но не е вдъхновение.

Приятелите ми твърдят, че правя някакви "шашми"- дори в най-затънтеното село в България или където и да е, винаги се появява я някоя баба, я някоя девойка, която продава нещо, напомнящо на бижу или аксесоар. И после това нещо намира своето безценно място в моите кутии, за да бъде материализирано като спомен, емоция, жив "къс" от миналото.

В кутиите ми има такива произведения на съвременното изкуство, събирани от пътуванията ми, които никога не бих сложила. Или са твърде дръзки, или са доста ретро, или са просто неудобни и непрактични. Но си ги пазя и с кеф се връщам към тях, защото ми напомнят нещо мило, емоционално, топло, дълбоко лично и интимно, мое си.

Много пъти конвенционални хора без размах на въображението и без мечти са ми се подигравали за увлечението ми по аксесоари и бижута. Прагматици, които "не дават пари за глупости". Разбира се, чувството за естетика е лично и субективно, но представяте ли си да се лишим именно от тези си дребни лудости, които правят живота пъстър?!

Аз се казвам Таня и в никакъв случай нямам претенцията да съм колекционер на бижута. Сгреших. Аз съм колекционер на собствените си бижута и аксесоари - веществеността, материалното измерение на моите мечти, емоции, спомени...