Екстравагантният дебют на Алесандро Микеле за Valentino 2025
От Нели Славова
За пролетта на 2025 г. бившият дизайнер на Gucci навлезе в архивите на Valentino и ги преобрази за съвременността със своите елегантни, максималистични почерци.
След сякаш две от най-дългите години Алесандро Микеле се завърна триумфално на подиума, като размени ключовете на Gucci за тези на Valentino с дебютното си шоу за италианската модна къща в парижката Porte de Chatillon. Там Хари Стайлс, Елтън Джон,Джаред Лето и Салма Хайек излязоха на първия ред за най-очаквания момент от Седмицата на модата в Париж, а нетърпеливите очи на индустрията надничаха от периферията, за да видят как известният моден творец ще интерпретира кодовете на къщата.
В 85 визии (част от колекцията Resort от 171 части, представена през юни) Микеле съживи архивите на модната къща - по-конкретно тези от 60-те, 70-те и 80-те години - и ги преработи за съвремието. Неговите смокинг сака бяха подходящи за кралски бал; роклите с волани бяха също толкова кралски, а перлените мъжки топове завъртяха главите, докато декоративните папийонки, шапките с пера и орнаментираните кристали бяха в основата на колекцията.
Всяка визия изглеждаше майсторски еклектична, умело прекрачвайки границата между реда и хаоса със смели смесици от цветове и принтове. В унисон с това колекцията, носеща името ''Pavillon Des Folies'', изгради цял един нов свят на Valentino, изпълнен с всевъзможни аристократични, шикозни, дразнещи и плашещи персонажи. Това беше регентска мода в най-добрия ѝ вид, екстравагантен класицизъм до мозъка на костите и съвремие с привкус. С оглед на всички кодове, Valentino на Микеле беше вечен акт, посрещнат с бурни овации, но и също толкова критика колко много колекцията прилича на работата му в Gucci.
''Ние сме крехки същества, постоянно изложени на чувството за ограниченост. Ходим на пръсти по огледала, които се чупят под тежестта ни. Докато вървим, нито една крачка не минава без риска да се спънем и да паднем. Докато дишаме, нито един дъх не минава без сянката на уязвимостта. Движим се нестабилно в един преходен хоризонт, от който няма измъкване. Точно това състояние обаче ни запознава с истинското значение на нашето времево измерение. Какъв смисъл би имало нашето земно препускане, ако то не се определяше от времето, а беше безкрайно? Колкото и да сме потопени в нелогичната безкрайност, ние вътрешно изпитваме желание да придадем смисъл на този бурен свят и да преминем през мистерията на живота в търсене на нещо, което може да му придаде стойност и последователност.
В тази перспектива красотата може да представлява лек за мъката, която се поражда от ефимерния и неопределен характер на нашата съдба. Котва, която ни помага да се ориентираме в този ''павилион на лудостта'', който наричаме живот. Всичко друго, но не и мимолетна и непостоянна, красотата всъщност е производител на комфорт, който може да ни обгърне в прегръдка, запазваща топлината на телата. Нейната цел е да лекува: красотата приспива крехкостта и цикатризира безпорядъка на реалното.
Красотата припомня това, което Мартин Хайдегер нарича alètheia (ἀλήθεια), а именно разкриване, откровение. В поразителното си изригване тя подпалва гърдите ни и раздвижва земята. И все пак никой не може да я номинира с точност, защото поради собствената си природа красотата винаги ще се изплъзва от улавянето на езика. Като върховна утеха на мечтателя, красотата се превръща в ''силата, през която човек гледа на безсилието на нещата'' (Е. Северино), проблясък на светлината, която ни предпазва от сивотата на безсмислието, магическият фармакон, балсамът, способен да ни преведе през бездната на преходността. Тази супер фина и ценна паяжина, която ни позволява да се реем над празнотата'' - пише Алесандро Микеле в бележките за ревюто.
