Изабела Роселини: "Любопитството е моят двигател, но смехът е моето гориво"
От Нели Славова
Спомени, страсти и много смях на една жена, която със своите 38 корици на Vogue олицетворява еволюцията на понятието за красота. Актриса (с предстоящ филм), режисьор, модел, етолог: дами и господа, ето завръщането на завладяващата Изабела Роселини, която ще бъде една от главните героини на "Силите на модата".
Изабела е уникален случай. Корицата на този брой е нейната тридесет и осма за Vogue - в първата тя е на 27 години, а сега е на 71. Още с раждането си тя вече е звезда, защото е дъщеря на двама абсолютни артисти - Роберто Роселини и Ингрид Бергман. Днес тя е такава благодарение на това, което е направила в живота си. Вечен супермодел и актриса със значителна филмография, спътница на двама режисьори от първа величина (Мартин Скорсезе и Дейвид Линч), успяла да намери призванието си - етология, ръководи биоферма в щата Ню Йорк, автор е на изключителна поредица от късометражни филми, а представленията ѝ в театъра са възхитителни.
Интервюто с нея е истинско преживяване, защото ти се иска разговорът никога да не свършва. Смехът е част от същността ѝ - неслучайно тя обобщава живота си с едно изречение:
"Любопитството е моят двигател, но смехът е моето гориво".
Изненадахте ли се, че на снимачната площадка на ''La chimera'' открихте ваша снимка като дете?
- Мама беше преследвана от папараците, те винаги бяха пред вратата. През 50-те години на миналия век родителите ми имаха любовна афера, която предизвика световен скандал и те бяха във всички клюкарски списания. Когато по време на снимките на "La chimera" видях онази купчина вестници, бях сигурна, че има поне една корица с баща ми и майка ми (смее се).
Кога разбрахте, че родителите ви са звезди?
- Когато бях малка, но нямах размерите на славата на родителите ми. Затова в началното училище исках моите приятели да бъдат термометърът на техния успех. Питах ги: "Повече или по-малко е известен баща ми от Фелини? Майка ми като Грета Гарбо ли е?".
А спомняте ли си да сте гледали първите филми на родителите си?
- Баща ми ги монтираше вкъщи, на горния етаж, с асистентката си Джоланда Бенвенути, докато ние играехме долу. От време на време той викаше: "Бъдете тихи, не чувам шегите!". Не си спомням дали ни ги е показвал. Спомням си обаче, че на 12-годишна възраст гледах неговите образователни филми като "Желязната епоха". Но за първи път се влюбих в киното заради филма на Дисни "101 далматици" (1961 г.). Бях на девет години и още тогава обичах животните. Гледах го два пъти подред, един след друг. Бях омагьосана, може би защото изпитвах емоцията, която киното ни дава, тази на влизане в друг свят.
Какво ще кажете за първия път, когато видяхте филм с участието на майка ви?
- Беше "Жана д'Арк" (1948 г., изд.) на Виктор Флеминг. Тя беше главната героиня, беше простреляна със стрела и след това изгорена... Когато видяхме сцената с пожара, ние, децата, се разплакахме. Изведоха ни от киното. Мама, която не беше с нас, трябваше да тича до вкъщи и да ни покаже, че е жива. Все още си спомням ужаса, който изпитах в онази зала (смее се).
Липсваха ли ви, когато бяха на работа?
- Понякога ги нямаше в продължение на месеци и, разбира се, ми липсваха, но винаги знаех, че ако имам сериозни проблеми, те ще бъдат до мен. Родена съм с деформация на гръбначния стълб, тежка сколиоза. Претърпях сериозни операции и по онова време родителите ми спираха работа, за да бъдат с мен. Винаги съм знаела, че мога да разчитам на тях. В ретроспективата, която представям на филмовия фестивал в Рим, исках да включа филма ''Sinfonia d'autunno'' (1978 г.), защото той засяга точно този проблем - конфликта между кариерата и семейството. Майка ми играе ролята на успешна пианистка във филма, докато дъщеря ѝ Лив Улман я обвинява, че е съсипала живота ѝ в името на кариерата. Лив ми разказа какво се е случило по време на кулминационната сцена на филма: режисьорът Ингмар Бергман е искал в лицето на майката, докато дъщерята я обвинява, да се прочете съзнанието и тежестта на вината ѝ. Майка ми обаче казала: "Бих я зашлевила! Никой не е отговорен за живота на другите". И така между тях избухнал спор. Във Фере, където се снимаха филмите на Бергман, всички го смятаха за бог. Никога никой актьор не му е противоречал. Когато се върнаха на снимачната площадка, заснеха близък план на майка му и Лив каза: "Осъзнах огромния талант на майка ти. Лицето ѝ беше огледало на експлозивен, но безмълвен гняв, тя беше като клетка, която затваряше жените в патриархалните правила, способна да придаде ново измерение, по-дълбоко и по-съвременно, на образа".
Такава силна, независима майка със сигурност е белязала живота ви.
- Да, със сигурност. Но в нашето семейство не беше утвърден принципът, че жените могат да работят и да градят кариера. Мама се смяташе за специален случай. Казваше се: "За Ингрид да бъде актриса е призвание. Горката, ако не играе, се натъжава". Все още се е смятало, че жените по природа са склонни да си стоят вкъщи, за да се грижат за децата и съпрузите си. Но благодарение на примера на майка ми и на 70-те години на миналия век, които бяха експлозивен период на феминизъм в Италия, скоро взех решението да бъда независима жена.
Ето защо на 22-годишна възраст вече изкарвах сама прехраната си: независимостта е преди всичко финансов въпрос.
След като завършихте училище обаче, не мислехте да ставате актриса.
- Страхувах се от сравнения с майка ми. Баща ми ми беше дал една книга, която беше решаваща за живота ми - "Пръстенът на цар Соломон" на Конрад Лоренц, основателя на етологията - много ми хареса и исках да изучавам животните, но по онова време нямаше курсове по тази дисциплина. Освен това харесвах модата. В семейството ми братовчедка ми Фиорела Мариани и първата съпруга на баща ми Марсела де Маркис, с която бях много близка, бяха дизайнерки на костюми. Казах си: "И аз ще бъда дизайнер на костюми!'' Затова се записах в Академията за костюми и мода в Рим. Започнах като асистентка на Марсела и в същото време получавах предложения от телевизията.
Какви спомени имате от предаването L'altra domenica?
- Там имах щастието да работя с хора като Арборе, Бенини и Де Крешенцо. Те ме научиха, че идеите се раждат от общуването, от приятелството, от това да сме заедно и да се забавляваме. Ренцо Арборе без съмнение беше моят голям учител, "музата" на моите малки филми като "Зелено порно".
А след това Брус Уебър ви помоли да станете модел.
- Имах флирт с младия Фабрицио Фери, управляван от същия агент като Брус Уебър: той ме видя и ми предложи да позирам за фотосесия за Vogue Italia. Така направих първата си сесия. Алекс Либерман - тогавашният редакционен директор на Condé Nast - видя снимките и каза: "Изпрати я на Аведон". През 1982 г. имах четири корици във Vogue America, три от които последователни, което беше доста изключително и доведе до договора ми с Lancôme. Влязох в света на модата през парадния вход. Бях на 27 години и вече възрастна за този свят, но изглеждах много по-млада!
Да поговорим за великите модни фотографи, с които сте работили.
- Мисля, че те са артисти. Ричард Аведон ми каза: "Моделът е като актриса от ням филм. Тя няма диалог, но трябва да изразява емоции. Аз снимам емоции, а не красивия ви нос! Няма красота без емоции". Така разбрах моделирането. След това той ме насърчи да стана актриса.
"Ти вече си мълчалива актриса. Сега просто трябва да добавиш думите!"
Имали сте 38 корици за Vogue, но тази във Vogue Italia със снимките на Жонг Лин е специална...
- На снимачната площадка се почувствах като в студиото на Магрит. Снимките на Жонг Лин имат поетично, изтънчено и елегантно измерение. Точно това изисквам от модата и козметиката. Искам насоки как да бъда елегантна и изискана. Намирам за много редуктивно да изглеждам по-млада от възрастта си и това така или иначе е загубена битка.
Помолих Vogue Italia да не ретушира снимките и да ме остави с бръчките. Франческа Рагаци, която редактира списанието, се съгласи: новите поколения търсят по-модерни и по-интелигентни определения за красота.
Любопитно ми е да видя реакциите на читателите. Някои от тях ще бъдат положителни, други - отрицателни. Кой знае! Не мога да ви опиша вълнението, когато преди 10 години първата жена директор на голяма марка за красота, Франсоаз Леман, ме помоли да се върна да правя реклама за Lancôme. Бях отпратена на 40 години, след повече от 14 години работа, защото бях "твърде стара", за да представям красотата. Какъв късмет да живея достатъчно дълго, за да стана свидетел на голямата социална еволюция на нас, жените!
Модата и козметиката имат ли значение за една актриса?
- Виторио де Сика казваше: "Дрехите правят човека". Гримът и костюмите имат голямо значение. За образа на Дороти Валънс в "Синьо кадифе" предложих на Дейвид Линч да изглеждам като кукла: сини сенки, червено червило, перука с красиви къдрици. Маска, която да скрие тайната, че съм малтретирана жена. За образа на Пердита Дюранго в "Диво сърце" се вдъхнових от художничката Фрида Кало. Пердита трябваше да бъде привлекателна, но също така да бъде плашеща, заплашителна и отблъскваща. Напомниха ми автопортретите на художничката с нейните гъсти, обединени вежди - а на някои картини се виждат дори малки мустаци. Дейвид ми позволи да го направя - с изключение на мустаците, той изобщо не искаше това!
Как стигнахте до режисурата?
- Дължа много на авангардния режисьор Гай Маддин. Първият филм, който направихме заедно, беше "Най-тъжната музика на света" и открих, че той работи с малък екип от седем-осем души. Казах си: "Тогава и аз мога да бъда режисьор!'' Щеше да ми е невъзможно да режисирам екип от осемдесет души, които крещят: "Тишина, екшън, стоп!". На снимачната площадка на Гай имаше голяма концентрация, всички бяхме приятели, всичко беше лесно и забавно. За да отпразнуваме стогодишнината на баща ми, направихме втория си филм заедно - "Баща ми е на 100 години". Тогава открих, че моят стил не е неореалистичен, а сюрреалистичен (смее се).
Как стигнахте до това да правите късометражни филми за животни?
- Робърт Редфорд видя филма за баща ми и го купи за своя канал SundanceTv. Той ме подтикна да продължа да режисирам. YouTube беше в зародиш и той ми предложи да направя късометражни филми - поредица от филми, всеки от които не по-дълъг от две минути, на екологична тема. Така се роди "Зелено порно". Това са малки истории за чифтосването на животните, в които аз съм сценарист, дизайнер на костюми, актриса и режисьор. Поредицата имаше голям успех! След това продължих с поредиците "Прелъсти ме", посветена на стратегиите за ухажване на животните, и "Майки", посветена на майчинския инстинкт. Писала съм и монолози за театъра, а през януари 2024 г. ще представя в италианските театри спектакъла си "Усмивката на Дарвин".
И тук съчетавате любовта си - киното и етологията.
- Точно така! Работата на модел на практика беше приключила, нямах много актьорски изяви, а децата ми вече бяха пораснали. Затова отидох в университета, за да получа диплома по етология и започнах да правя филми за животни. Също така реших да отида да живея в провинцията: така че купих земя и създадох органична ферма, водена от много оптимизъм и... невежество - не знаех колко е трудно да си фермер (смее се.).
Във фермата ''Mama Farm'' отглеждаме зеленчуци, имаме кошери с пчели, кокошки, овце и кози, но преди всичко тя е лаборатория за нови идеи. Сътрудничим си с училищата, а за следващия сезон модната дизайнерка Ейслинг Кампс е създала изискана малка колекция, използвайки вълната от нашите овце.
