Стефан Цвайг": "Амок" и други новели"

"Амок" и други новели" от издателство "Колибри"

На 22 май излиза от печат сборникът "Амок" и други новели", подписан от един истински демиург на словото, владеещ до съвършенство финия рисунък на психологическия портрет.

"Амок" и други новели" (превод: Димитър Стоевски) е вторият от трите сборника с изящни произведения, в които Стефан Цвайг е представил творбите си на тематичен принцип.

Настоящият сборник е с подзаглавие Новели за страстта и съдържа пет новели за драмата на изпепеляващите душата увлечения: "Амок", "Жената и природата", "Фантастична нощ", "Писмо на една непозната" и "Улица в лунна светлина".

Тези завладяващи истории смело подчиняват въображението на читателя и транслират идеи, образи и представи, без да парадират с ерудицията на автора, който е сред най-вещите познавачи на човешката същност.

За автора

Стефан Цвайг е роден през 1881 г., учи в университетите на Берлин и Виена и се посвещава на перото, за да се превърне в гениален хроникьор и свидетел на една историческа епоха, раздирана от трагедии.

Любим на няколко поколения новелист, биограф, есеист и поет, Стефан Цвайг създава изключително хуманно по дух творчество, потресено от бездните на човешката лудост и обвеяно от носталгия по един по-безметежен свят.

Авторът на "Нетърпеливо сърце" и на блестящи биографични романи като "Мария Стюарт", "Мария Антоанета" и "Триумф и трагедия на Еразъм Ротердамски" се самоубива заедно със съпругата си Лоте в Бразилия на 22 февруари, 1942 година.

Откъс

През март 1912 година в неаполското пристанище при разтоварване на голям презокеански параход стана едно необикновено произшествие, за което вестниците дадоха обширни, но твърде фантастично украсени сведения.

Макар и пътник на "Океания", аз, както и останалите, не бях свидетел на оная странна случка, защото тя се бе разиграла през нощта, докато товареха въглища и разтоварваха стоките, а ние всички, за да избегнем шума, бяхме слезли на брега и прекарвахме времето си в кафенета или театри.

Все пак моето лично мнение е, че някои предположения, които аз тогава не изказах гласно, крият в себе си действителното обяснение на онази вълнуваща сцена, а обстоятелството, че вече са изтекли много години, бездруго ми позволява да се възползвам от един поверителен разговор, който предхождаше непосредствено оня странен епизод.

Когато отидох в параходната агенция в Калкута да си запазя място на парахода "Океания" за връщане в Европа, чиновникът сви съжалително рамене. Не знаел още дали ще може да ми осигури кабина, защото сега, току пред настъпване на дъждовния период, местата в парахода се разпродавали още в Австралия, та трябвало да изчака първом телеграма от Сингапур.

За моя радост, на следния ден той ми съобщи, че можел да ми запази място – една макар и не много комфортна кабина под палубата в средата на парахода. Аз горях вече от нетърпение да се завърна у дома, затова не се двоумих дълго и казах, че вземам мястото.

Чиновникът ме бе информирал правилно. Параходът беше препълнен, а кабината не струваше – представляваше тясно правоъгълно кътче, разположено близо до парната машина и осветявано единствено от мътния зрак на кръглото стъкло. Застоялият, сгъстен въздух миришеше на масло и мухъл; човек не можеше да се избави нито за миг от електрическия вентилатор, който, подобно на полудял стоманен прилеп, се въртеше с бръмчене точно над челото ми.

Отдолу трещеше и стенеше машината, също като носач на въглища, който непрекъснато се изкачва с пъшкане по една и съща стълба, а отгоре по палубата за разходка се чуваше неспирното трополене на пасажерите. Ето защо, едва наблъскал куфара си в мухлясалия гроб от сиви греди, аз побягнах отново обратно на палубата, където – след задуха на дъното – вдъхнах като благоуханна амбра сладникавата мекота на вятъра, който духаше откъм сушата над вълните.

Ала и палубата за разходка ми се стори тясна и неспокойна: тя сякаш пърхаше и трептеше от хора, които непрекъснато бъбреха и се движеха напред-назад с тръпната нервност на затворници, осъдени на бездействие. Закачливото цвъртене на жените, непрекъснатото бродене в кръг по тесния коридор на палубата, където върволицата от неспокойно дърдорещи пътници се точеше край столовете, за да се срещне отново със себе си, всичко това някак ме притесни.

Бях видял един нов свят, съзнанието ми бе изпълнено с образи, които бясно се гонеха и застигаха. Сега исках да премисля всичко онова, което се бе набило на очите ми, да го разчленя, подредя и пресъздам; само че тук, на този пренаселен булевард, нямаше нито минута спокойствие и отдих. Редовете на книгата, която се опитвах да чета, се разливаха под беглите сенки на минаващата край мен бъбрива тълпа. Беше невъзможно да остане човек сам със себе си на тази подвижна параходна улица.

Опитвах се напусто цели три дни, гледах примирен хората и морето, но морето оставаше винаги едно и също – синьо и пусто, само залезът на слънцето внезапно го заливаше с всички багри на дъгата. Колкото до хората, след три пъти по двайсет и четири часа вече ги знаех наизуст. Всяко лице ми беше познато до втръсване, острият смях на жените не ме дразнеше вече, бурните спорове на моите съседи, двама холандски офицери, не ме ядосваха.

Не ми оставаше нищо друго, освен да избягам; ала кабината беше гореща и спарена, в салона няколко английски момичета непрекъснато демонстрираха със зле изпълнени валсове лошото си свирене на пиано. Накрая решително промених разпределението на времето си – потънах още следобед в кабината си, като предварително се зашеметих с няколко чаши бира, за да проспя вечерта и вечерните танци.

Когато се събудих, в малката кабина – истински ковчег – беше съвсем тъмно и тихо. Понеже бях спрял вентилатора, мазният и влажен въздух пареше слепите ми очи. Сетивата ми бяха като упоени: трябваше да минат минути, за да си спомня къде съм и кое време е. Във всеки случай трябва да бе минало полунощ, защото не чувах нито музика, нито неспирното трополене; само машината, дишащото сърце на Левиатан, тласкаше с пъхтене скърцащата снага на парахода напред в невидимостта.

Изкачих се опипом на палубата. Беше пуста. Вдигнах поглед над димящата кула на комина и призрачно блестящите дървени опори на платната и в очите ми нахлу вълшебен зрак. Небето лъчезареше. То беше тъмно в сравнение с белотата на звездите, които трепкаха по него, но все пак лъчезареше; сякаш там горе кадифена завеса забулваше някаква чудовищна светлина, сякаш искрометните звезди бяха само малки отвори и пролуки, през които преминаваше това неописуемо сияние.

Никога не бях виждал небето като през оная нощ – тъй стоманеносиньо и все пак тъй лъчисто, искрящо, ромолящо, избуяло в светлината, която пламтеше, забулена от луната и от звездите, и като че ли струеше от някаква тайнствена преизподня. Боядисаните с бял лак ръбове на парахода искряха ярко в лунния светлик на фона на кадифеното тъмно море; въжетата, тънките напречни мачти, всички линии, всички контури бяха разтопени в този преливащ блясък: светилките по мачтите и над тях кръглото око на наблюдателницата сякаш висяха в празното пространство като бледи земни звезди сред сияйните звезди на небето.

Точно над главата ми вълшебното съзвездие Южният кръст бе заковано с искрящи диамантени гвоздеи в невидимия простор и сякаш се люлееше; всъщност движението му се дължеше на кораба, който като леко потрепващ гигантски плувец се издигаше и спускаше и блъскаше дишащата си гръд в тъмните вълни. Станах и погледнах нагоре: струваше ми се, че съм в баня и върху мен струи топла вода, само че тук бяла и хладна светлина плакнеше ръцете, раменете ми, обливаше кротко главата ми и като че проникваше вътре в съществото ми, защото изведнъж всичко тъмно в мен се проясни.

Задишах освободен, пречистен и внезапно ощастливен; почувствах върху устните си въздуха като бистро питие – мек, прекипял, леко опияняващ въздух, наситен с дъх на плодове и ухание от далечни острови. И сега, сега за пръв път, откакто се бях качил на кораба, ме обзе чистото желание на мечтанието и онова друго, почувствено желание – да отдам като жена тялото си на тая мекота, която ме притискаше от всички страни. Исках да легна и да отправя поглед нагоре към белите йероглифи. Ала креслата за почивка и скамейките бяха прибрани, никъде по пустата палуба за разходки не можеше да се намери място за мечтателна отмора.

Тогава продължих опипом да вървя, приближавайки се постепенно към предната част на кораба, съвсем заслепен от светлината, която предметите като че изливаха върху мен. Тази бяла като вар, ярко пламтяща звездна светлина вече ми причиняваше почти болка, а аз жадувах да се скрия някъде на сянка, изтегнат на рогозка, за да не чувствам блясъка вътре в себе си, а само да го виждам отразен от предметите, така както се гледа пейзаж от затъмнена стая.

Най-сетне, препъвайки се о въжетата и минавайки покрай железни витла, аз стигнах до най-предната част и видях как долу носът на парахода се забива в черната маса и разтопена лумнала светлина се пръска пенливо нагоре от двете страни на ръба. Ту се изтръгваше, ту отново се забиваше плугът в развълнуваните черни угари и в тази искрометна игра аз усещах цялата мъка на победената стихия, усещах цялата радост на земната сила. Така в съзерцание забравих времето. Цял час ли бе изминал, или само няколко минути?

С неспирното си люшкане огромната люлка на кораба ме бе отнесла отвъд времето. Чувствах само, че ме обзема умора, подобна на сладострастие. Исках да спя, да сънувам, но все пак да не се отдалечавам от това вълшебство, да не слизам долу в моя ковчег. Напипах с крак под себе си сноп въжета. Седнах и затворих очи, обаче те не се изпълниха с тъмнина, защото върху тях, върху мене струеше сребърен блясък.

Усещах долу тихия ромон на водата, а над себе си белия поток на тоя свят, който нечуто звънтеше. И лека-полека този ромон се вля в кръвта ми: не чувствах вече себе си, не знаех дали това дишане е мое собствено, или някъде далеч тупти сърцето на кораба – леех се, разливах се в неспирния ромон на среднощния мир…