Станка Пенчева: три стихотворения за любовта

Станка Пенчева е родена на 9 юли 1929 г. в гр. Сливен. В родния си град завършва средното си образование. В Софийския университет "Св. Климент Охридски" завършва руска филология (1952 г.), свързва се младежките литературни среди. 

Публикува, освен поезия, публицистика и преводи, главно на руски език. Членува в съюзите на журналистите и преводачите. Станка Пенчева е автор на 27 стихосбирки, 3 книги с публицистика, една – с автобиографична проза, повест за деца.

Отделни нейни творби са превеждани на руски, румънски, белоруски, английски, арабски, португалски, полски, шведски, хинди, испански, турски, френски, латвийски, украйнски, полски, чешки, словашки, сърбохърватски и др. 

Представяме ви три стихотворения от стихосбирката й "С очите на новородена" на ИК "Жанет 45".

ЧАЙ ОТ МАЩЕРКА

Ще дойдеш през една голяма зима,
когато всички страсти са изстинали,
когато в стаята ми тихо свети
отблясъкът студен на снеговете.
Ще сложа, знаеща и мълчалива,
пред тебе чаша чай –
от оня, дивия,
от мащерка, откъсната през юли...
И гръм ще падне,
звездопад ще те забрули
и ти ще се свлечеш задъхан
в оная, жарката трева, с пчелите мъхави,
със меденото, ароматно дъно,
в която двамата потънахме,
потънахме...
Ще се разсее сребърната пàра
и пак ще светнат
преспите на януари...
Когато те изпращам до вратата,
кажи:
"Благодаря. За топлината."

***

ДВУБОЙ

Обичам крехкото приятелство
между жена и мъж:
в подмолите на мозъка
помръдват перки гъвкави желания;
и нежността, изпусната, се стрелва изведнъж,
но спира до очите,
до устните сковани.
Като във тайно силово поле
са скрити, защитени двамата:
той я почита,
тя му вярва.
Сладостно-солен
е върху устните вкусът на битката им няма...
Защото в техния, привидния покой
звънят сигнали, светват радиации
и дават смисъл друг
на думите, които казва той,
и миглите ѝ трепкат, сякаш дават тайни знаци...
Стрелката, стигнала червената черта,
във хладно равновесие замира.
Той я почита.
И му вярва тя.
И пак се дебнат в свойте тъмни вирове...

***

ХОРИЗОНТ

Отиват си от нас децата ни,
отиват
към пясъка на своите миражи,
към лабиринтите на свойте минотаври,
към своите помийни ями,
триумфални арки,
тресавища, каменоломни,
звездопади...
Отиват си от нас. И скърцат
под стъпките им – хищни и невинни –
отломки от това, с което сме живели,
и сухите листа на мъртвите ни думи,
и старите ни кости.
Отиват си.
Студено яснооки,
морето – до коляно.
И да поискаме, не можем да ги върнем.
Стърчим като побити,
а някъде напред, почти неразличими,
отиват си децата на децата ни,
отиват
към пясъка на своите миражи...