Сиири Еноранта: "Дар или проклятие"

"Дар или проклятие" от издателство "Емас"

14-годишната Пау дори не е подозирала, че магията е част от живота ѝ. Още по-малко пък, че тя самата може да я владее. Но ненадейно целият ѝ свят се преобръща и в него нахлува магическото – да, безкрайно вълнуващо, но и ужасно опасно. И отговорно.

Пау бързо открива, че пленяващите искри на силата хвърлят и сенки, а в тях се спотайват още мистерии... Дали магията е "Дар или проклятие"?

"Те искаха да заловят мен и всички, които имаха нещо общо с мен, но никой не ми обясни защо."

В света на Пау магията се предава в семейството, но нищо досега не е подсказвало, че тече в кръвта на нейното. Та те са съвсем обикновени! Затова когато в пристъп на бунтовност момичето отрязва дългите си плитки, е объркано от драматичната реакция на майка си.

Изненадващо обаче, Пау получава покана да учи в Академия "Магия" и там пред нея започва да отваря врати един нов, магичен и тайнствен свят. Доскоро мислила, че не е надарена с никакъв талант, девойката открива неподозирана заложба в себе си – дарбата да омагьосва. От кого ли я е наследила? И не е ли тя свързана с тайнственото поведение на родителите ѝ?

Макар че новите приятелства карат сърцето на Пау да тупти забързано, тя усеща заплаха в Академията и тайно я напуска. Но – незнайно за нея самата защо – по петите ѝ тръгват преследвачи, а страховитите деца сенки се крият наоколо...

За автора

Сиири Еноранта (р. 1987 г.) е бакалавър по френска филилогия от университета в град Тампере, учила е и испански, както и художествено писане в колежа "Оривеси". Член е на Съюза на писателите на Финландия, на Съюза на младите писатели и писателите от Пирка.

В многократно награждаваните романи на Еноранта действието най-често се развива в уникални, фантастични светове, даващи ѝ възможност без ограничения да коментира смело, разумно и открито реалния свят, в който живеем.

Красивият език на прозата ѝ говори за теми като любовта и смъртта. Тя заема отворена позиция по въпросите на половата идентичност и сексуалното многообразие.

Откъс

С Меа се надбягвахме коя първа ще стигне до пристана "Лийту". Непосредствено над него бяха израснали два високи ясена, любимо място на земеродните рибарчета от околността, от чиито курешки дъските му бяха винаги бели. Той се намираше близо до нашия дом и оттам брат ми щеше да се качи на речното такси. През онова лято той бе пристигнал от Сисинтра за първата си ваканция.

Вече две години учеше в Академията и за това време се бяха случили много деликатни промени. Мама ставаше все по-угрижена, между веждите й се бе образувала дълбока бръчка. Татко бе започнал да работи много по-усърдно. Твърдеше, че бил направил някакъв научен пробив; беше ми приятно да ме взема понякога със себе си на реката или дори на брега на морето, но според мен работата му бе преливане от пусто в празно.

Знаех, че рибите притежават пламък като хората, като мохмите и Пип, като пернатите и дърветата. Вместо това щеше да е по-добре баща ми да е шивач и да ми шие разкошни дрехи. Или да притежава магазин за карамел в Сисинтра – тогава и аз нямаше да съм някаква си келява селянка.

На Меа вече й бяха пораснали цици, конусовидни и тежки, и когато тичаше, ги придържаше с длани. Преди две години винаги ме побеждаваше в състезанието по надбягване, но сега новата й придобивка й пречеше да тича бързо и аз, смотанячката, я побеждавах често. Бях глупава и тромава. И не знам защо – нито мама, нито татко, още по-малко Тристин бяха такива.

Доколкото си спомням баба и дядо – също, те живееха в Хайкаранда и не идваха много често на село. Родителите на мама бяха починали преди доста години от жълта треска, но ако не ме лъже паметта, те не се бяха блъскали в касите на вратите, не се бяха удряли в ъглите на масите, не бяха изпускали нещата от ръцете си и не ходеха като спънати коне. Очевидно не бях придобила по наследство от тях тези мои качества – аз си бях виновна. Тристин имаше навика да повтаря, че съм сладка като трикрака масичка, но го казваше широко усмихнат, та нямаше начин да му се разсърдя. Така си беше. Така аз и сега победих в надбягването. Закъснявахме, не бяхме изчислили правилно времето по слънцето, което се показваше зад буреносните облаци, и когато пристигнахме, вече виждахме платната на приближаващата се лодка. Тристин щеше да си дойде у дома.

Учениците в Академията ползваха три дни ваканция на всеки две седмици и по-дълга по време на зимното слънцестоене, както и преди, и след затъмнението през лятото. Отначало мама се гневеше, защото синът й бе започнал да прекарва вкъщи много по-малко време в сравнение с преди, но не говореше нищо по въпроса. Не каза нищо и когато напоследък той прекарваше все по-често тридневните си ваканции в града. Сега очаквах брат ми да пристигне заедно с Яно, негов приятел, създал си навика да ни гостува по време на ваканциите – нещо, което не ми харесваше, защото тогава на Тристин не му оставаше време за мен. Не бях виждала брат си два месеца.

Тонът на писмата му се беше променил – липсваше първоначалното въодушевление, долавях скрити тайни, а през последните шест месеца дори лицемерие! Първите писма съдържаха сведения за този или онзи преподавател, колко били способни или какви магии е правил вече: предизвикал водовъртеж във ведро с вода от два метра разстояние или променил цвета на копринена носна кърпа от бял на светлочервен само със силата на мисълта си. Не бях го виждала да прави магии, защото съгласно правилата на Академията това беше разрешено само на територията на училището. Извън него Службата за контрол би могла посредством магия да проследи тайно нарушителя и да го залови.

Следващите му писма станаха направо загадъчни. "Днес се запознахме със стария фолклор, с легенди, впрочем четохме за черните деца, но сега за тях не мога да споделям повече." Или: "Ние тук си помагаме с разни нови техники и инструменти, за които в нашето село нямат и понятие, но навярно така е по-добре." После досадните намеци престанаха, но и писмата станаха къси, безгрижни – описваше стратегията на отбора по водна топка на Сисинтра; велосипедите на младите градски господа; сложния и объркващ любовен живот на съучениците си. За себе си не пишеше нищо съществено, само повърхностно за дреболии, и на мен ми беше кофти, защото нямах представа как се чувства, какви мисли го вълнуват, още ли съм му скъпа и така замислена, се спънах в корена на едно дърво и се пльоснах по корем в храсталака.
За момент дъхът ми спря, въздухът не достигаше до дробовете ми и усещах как всеки момент ще се разплача.

Заради тъпия корен си надрах лошо коленете, не исках дори да ги погледна, а в това време Меа стигна до пристана тъкмо когато брат ми слизаше от лодката. Тъпият Тристин, дето ме изостави сама на село и започна да се прави на гражданин! Притиснах нос към дъхавата пръст и останах да лежа. Пип се върна и започна да ме души и облизва, подскачайки, защото, изглежда, взе всичко на игра. Знаех, че ще се почувствам по-добре, ако стана и го взема в прегръдките си, но не помръднах. Исках Меа да изчезне и да остана сама с Тристин, но за това изобщо не биваше да се надявам. Тя щеше да дойде с нас вкъщи, щеше да седне на моето място, да погълне най-малко четири курабийки с кардамон, да задава въпроси и така да изяде част от времето, през което семейството да е с него. Тя не беше част от фамилията. Не че не ми се плачеше, но сълзите ми пресъхнаха – толкова ме доядя на нея. Насекомите ме бяха надушили, едно пълзеше по бедрото ми, друго цвърчеше до ухото ми. После върху мен падна сянка.

– Изгуби ли нещо, Пау? – попита Тристин.

Теб, исках да извикам, обаче не го направих и започнах бавно да се надигам, но не се изправих, защото брат ми ме изпревари и седна до мен. Успяваше някак си да изглежда блед, въпреки че кожата му бе също толкова кафява като моята. Пип ту приближаваше неуверено Тристин, ту, танцувайки, отстъпваше назад, колебаейки се дали да му се има доверие след толкова дълго отсъствие. Брат ми го гушна и Пип несъзнателно оголи зъби. По същия начин баща ми имаше навика машинално да подръпва брадата си, когато не можеше да реши как да постъпи.

– Стой мирен – промърмори Тристин, а Пип затвори очи и се нагласи така, че на брат ми да му е по-лесно да го гали.

– Къде е Меа? – попитах аз.

– Отпратих я да си върви вкъщи. – Усмихнах се доволно. – Пау, след като не я харесваш Меа, защо ти е приятелка?

– Няма друга.

– Селото е пълно с деца!

Той млъкна, а аз отново полегнах на земята. Първо, не съм никакво дете, а съм на четиринайсет, помислих си, и второ, ти не разбираш нищо. Но замълчах, защото ако бях проговорила, сълзите ми щяха да потекат.

– Липсвах ли ти? – попита той.

Кимнах и топлата земя одраска челото ми.

– И ти на мен – призна брат ми.

Вече бях успяла да забравя новия му мутиращ глас, който още не беше мъжки, но вече не бе и звънък по детски.

– Покажи ми някоя магия – помолих и в устата ми влезе малко пръст, докато се надигнах да седна отново. Тристин ме погледна с дразнещо търпение, както възрастен гледа дете. Много пъти го бях молила, но той неизменно отвръщаше, че му е забранено и не бива да го прави. Никой не можеше да попречи на старите магьосници от село Кутукатве да правят магии, защото се намираха извън обсега на Службата за контрол над практикуващите магии в Академията и бяха недосегаеми за нея. Но ако хванеха Тристин, той рискуваше да го изхвърлят от училището. – Покажи ми някоя магия, покажи, покажи, покажи – настоявах аз.

– Защо?

Пип се беше отпуснал в обятията му.

– Покажи ми.

Не бях в състояние да му призная на глас, че нарочно искам да наруши правилата на Академията заради мен, за да разбера дали съм по-важна от училището. Интересуваше ме заради какво бе изоставил семейството си, да се убедя, че е заради нещо, което много, ама много си струва. Сякаш прочел мислите ми или защото изглеждах достатъчно жалка, той въздъхна и ми даде Пип. Измъкна от джоба си ножче. Беше оставил мушамената раничка на земята, извади от предния й джоб непознат предмет. Отначало беше с размерите на длан, но постепенно порасна и се превърна в торбичка, от която се разнесе миризма на метал. Очевидно бе направена от метал и въпреки това изглеждаше лека като перце. Той се озърна, аз направих същото, но не видяхме никого. Пристанът беше пуст, а и Меа нямаше начин да се скрие някъде, защото местността бе открита. Покривът на обора за мохми се мержелееше на около километър от нас, родната ни къща не се виждаше, скрита от лавровите дървета.

Тристин отряза с ножчето снопче косми от единия си крак и едва сега забелязах, че козината и на двата му крака не е гладка, а на пискюли, сякаш на места е била обръсната и после е пораснала, но все още е по-ниска от останалата. Той пусна снопчето косми в торбичката и взе от земята няколко сухи тревички. От малки ни учеха, че не бива да късаме живи растения ей така, за забавление. Това беше първият урок, който ни преподаваха: събирай растения само за храна, не хаби водата и ако видиш паднало дърво, засади ново.

– Гледай внимателно – каза Тристин, сякаш правех нещо друго.
После обаче така и на разбрах дали виждам как тревичките в едната му ръка започнаха да растат, или гледам лицето му, придобило много особена физиономия, непозната за мен – безкрайно съсредоточена, изразяваща едновременно болка и лекота. Тутакси схванах, без да съм в състояние да обясня, че трябва да гледам и торбичката, защото – знаех – в нея ставаше нещо, но нямах понятие какво. Същевременно изпитах непреодолимо желание да обърна глава и да погледна зад себе си към черните сенки на мангровия гъсталак, където на недокосната от слънцето земя лежаха и се криеха неизвестни за мен същества. Тревичките се увиваха около дланта на Тристин и накрая направиха малка пирамида. Сигурно някъде горяха боклуци, защото обонянието ми долови миризма, напомняща ми за нещо отдавна забравено; помъчих се да се сетя какво е, но не успях. После се отпуснах, макар преди това да не се чувствах напрегната. Тристин сложи настрана торбичката и протегна пирамидката към мен.

Внимателно я поех с пръсти и забелязах, че откъдето и да я погледна, изглежда по един и същ начин – триъгълна основа и за страни три равнобедрени триъгълника.

– Какво се случи? – попитах.

– Магия.

– Добре, ама... – Пип дремеше спокойно в прегръдките ми. Беше изключително чувствителен към всичко необичайно, имаше страхотен слух, как така не бе забелязал нищо странно? – Случи се нещо друго, сигурна съм.

– Ти усети ли, или не?

– Кое?

Известно време брат ми мълча. Забелязах, че чертите му сякаш се бяха изострили в сравнение с преди малко и е станал по-сериозен.

– Пау, това лято, мисля, ще получиш писмо от Академията.

От удивление зяпнах и отворих широко очи, умът ми не осъзнаваше думите на Тристин. Той се усмихна, ала радостта му не достигна очите. В онзи миг не обърнах внимание на това, защото мислех единствено за сините покриви на къщите в град Сисинтра и издигащото се зад тях училище за магии, което щеше да отвори врати за мене, за мене! Щях да стана ученичка в Академията и тогава щях да започна да разбирам от всичко, и Тристин нямаше да има тайни от мене, щях да стана по-добра и от Меа и по-важна от всички тъпи селски хлапета. Щях да се науча да правя магии! Нямаше вече да съм смотаната, препъваща се Пау, щях да стана Пау Магьосницата, Пау Авантюристката!

Дори не бях забелязала как съм се изправила и сега подскачах редом с Тристин на път за дома. А той взе пирамидата от ръката ми и с няколко движения я развали.
– Хей! Защо го направи? Исках да я запазя.
– Не ти трябва да я запазваш, достатъчно е само да я помниш.
Хвана ръката ми, дланта му беше топла, грапава и сякаш ми обещаваше да ме пази, но аз не разбирах от какво.