Рене Карабаш: "Братовчедката на Зорбас"
От HighViewArt
"Братовчедката на Зорбас" от издателство "Жанет 45"
"Братовчедката на Зорбас" е нова поетична книга от Рене Карабаш (Ирена Иванова).
За автора
Тя има дипломи за преводач и театрален режисьор, но диплома за актриса няма. Което обаче не ѝ пречи да бъде сред най-награждаваните български актриси. На етажерката ѝ са наредени международни награди от филмови фестивали в Локарно, Стокхолм, Сараево, Варна...
Сред тях е и "Златна роза", за ролята ѝ във филма "Безбог" (реж. Ралица Петрова). През 2016 година Ирена получава специална покана за членство в Европейската филмова академия, създадена в годината на нейното раждане – 1989.
През 2019 г. на същата тази етажерка с отличията се нарежда и престижната национална литературна награда "Елиас Канети", която Рене Карабаш получава за дебютния си роман "Остайница".
Същият роман ѝ носи и две важни номинации – за Роман на годината на и Литературни награди "Перото". "Остайница" влиза в официалния каталог Contemporary Bulgarian Prose 2019: Ten Books from Bulgaria на Националния център за книгата, заедно с книгите на още девет доказани съвременни български писатели.
Романът "Остайница" е преведен вече на френски и арабски и предстои да бъде публикуван във Франция и Египет. Текстове на Рене Карабаш са включени в сборника Антология на най-превежданите български писатели.
Предишната ѝ стихосбирка "Хълбоци и пеперуди" е с номинация за Национална награда за поезия "Иван Николов", което нареди Рене Карабаш сред най-младите номинирани за наградата поети.
Отличена е и с първа награда за белетристика в Националния литературен конкурс "Боян Пенев", а книгата, освен в България, е представяна и в Кеймбриджкия университет, в Лондон и в Прага.
В областта на театъра Ирена Иванова се развива като режисьор и драматург. Сред нейните театрални проекти са спектакълът "Очи сини коси черни" (по едноимения роман на Маргьорит Дюрас), поставен от нея на сцената на Театър "Възраждане", и участието ѝ в спектакъла "Портретът на Дориан Грей" (реж. Стайко Мурджев, по романа на Оскар Уайлд), на който тя е драматург и асистент-режисьор.
Ирена Иванова е основател на Творческа академия "Заешка дупка", която ангажира като лектори изявени български писатели, сценаристи и драматурзи.
В момента Ирена работи с режисьора Костадин Бонев («Потъването на Созопол», «Далеч от брега») по екранизацията на романа ѝ «Остайница».
Отзиви
Има нещо естествено и директно, нещо осезаемо в най-добрите стихотворения тук. Като да усетиш семката от домата между зъбите си, сцепената вежда, вкуса на смъртта и детството.
Личен репортаж за пътя и порастването – подир трабанта на миналото, бащата – градинар и гробар, пътешествията на майката през магнитите от чужди градове на хладилника, запушените с дъвка ключалки, през които все пак успяваш да зърнеш – смърт няма. Прямо и лично, намерило себе си писане.
– Георги Господинов
Все ми се струва, че поезията не е за разбирачите, а за повярвалите в нея. Може би, защото читателят и поетът свързват сърцата си с копринен конец, по който вървят изранените ходила на Господ.
В това последно проявление на божественото, от гърдите чудодейно прорастват кактуси, научаваш се да спиш с отворени очи докато другите бълнуват, чуваш смеха на баща си, вееш се като памучно бельо на простора Му и все повече не разбираш, но вярваш, че поетът жив лежи вкопан на хиляди метри в небето.
След "Хълбоци и пеперуди" бях убеден, че поезията на Рене Карабаш вече е достигнала своя връх. Рядко съм бил толкова щастлив когато греша.
– Димитър Стоянович
Целият свят събран в магнитите на хладилника. Това е поезията ѝ за мен. Автентична. Русокоса, с остър поглед. Когато я видях за първи път... носеше ПАПКА. В нея – проект. Той излезе оттам и заживя. Явно всяко добро начало е събрано в папката от нашата баба.
– Снежина Петрова
Казвам се Ирена. На 30 години съм.
Идвам от село Александрово, Ловешко. Живях и учих там до 7-ми клас. Като малка не обичах да ходя на детска градина.
За малкото дни, в които бях там, сцепих веждата на Ицо с дървено кубче, а когато ни изследваха за глисти, избягах със свалени гащи, пълзяща по стълбите, крещейки на учителката, която ме гонеше "глупачка", от което тя много се обиди, а аз все още не знаех какво е обида, но знаех вече какво е страх.
Вкъщи се научих да пиша, докато майка ми гледаше новородената ми сестра. После започнах да ходя на училище. Майка ми – главен счетоводител на училището, а баба ми – секретарка с електронна пишеща машина, на която ми набираше стихотворенията, които започнах да пиша.
Слагаше ги в папка с името "Папка" – първата ми поетична книга. В училището се носеха слухове, че не съм ги писала аз, а майка ми. За едно бяха прави, пишеше ги някой друг, но не беше майка ми. Диктуваше ми всеки ден, когато останех сама в стаята. Само аз го чувах.
Класът ми беше микрокосмос на селото – състоеше се от български, влашки и турски деца. Оттам разбирам донякъде влашкия и турския език. Говоря на тях предимно обидни неща, защото това ни беше работата тогава – да се псуваме и да се смеем. От училище се прибирах с Лютфие от турската махала и Иваничка от влашката.
Всеки ден правехме "клас стани, клас мирно". Въпреки че 89-та беше минала отдавна, в понеделник ни проверяваха дали сме изкъпани, дали имаме черно под ноктите и дали си носим носна кърпичка.
Веднъж отидох на училище с кръстче на врата. Учителката ми го стисна в юмрука си и каза повече да не го нося. Беше червена, като цвета на кръстчето. След няколко дни я видях да обикаля църквата на Великден.
Най-много учехме по биология при учителката Хамиде Юмер Ефенди, която ни казваше "учете, за да не ме излагате, когато отидете да учите в града". Освен че не я изложих, когато влязох в Езиковата гимназия в Ловеч, бях с един от най-високите балове.
Опасността да не се изложиш и да покажеш, че си достоен колкото са достойни и градските деца, ми донесе много успех в живота. Но и много излишна неувереност, чиито утайки нося до днес, защото постоянно на мен, сестра ми и на моите приятели се повтаряше "вие не сте от града".
По-късно разбрах, че градът, държавата и континента са просто географски понятия. Защото си дадох сметка, че единственото, което беше важно, е да се целиш в слънцето. В най-лошия случай ще попаднеш сред звездите."
Снимка: Георги Казаков (за #URBN)
