Ноел Каръл: "Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее"

"Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее" от издателство "Колибри"

Приемливо ли е да разкажем виц за португалци на португалец? Имаме ли право да се смеем на такъв виц, ако не сме част от въпросната общност? Отговори дава "Тайната на хумора" на Ноел Каръл! 

"Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее" (превод: Паулина Мичева) представя природата на хумора и всички водещи теории за него; изследва връзките между хумора и познанието; проучва моралните му измерения и социалните му функции.

Според някои автори – като Рабле – хуморът е характерно човешко качество, нещо, на което е способен единствено нашият вид и никой друг; някои учени обаче твърдят, че шимпанзета, обучени в езика на жестовете, си разменят шегички и им се радват.

Но дори да не е вярно твърдението, че хуморът е уникално човешко изобретение, той, изглежда, е почти универсален компонент във всички човешки общества. Всички сме били в тази неловка ситуация, когато се смеем на някоя шега, после ни става неудобно, подминаваме случилото се и продължаваме напред.

Философите обаче не го подминават. Те задават въпроси, изследват неочаквани гледни точки, задълбават в логиката на ситуацията и излагат своите аргументи.4

Дизайн на корицата: Кирил Златков.

За автора

Ноел Каръл (р.1947 г.) е американски професор от Темпъл Юнивърсити, една от водещите фигури в съвременната философия на изкуството. Автор и редактор на повече от 15 книги и на стотици статии.

Основните му трудове са в областта на филмовата философия, но работи и в сферата на общата философия на изкуството, теория на медиите и философия на историята.

"Тайната на хумора" показва, че голяма част от позитивите, които хуморът натрупва, се дължи на изпълняваната от него социална функция – да потвърждава и усъвършенства нормите на различните култури и субкултури.

Разбира се, хуморът може да бъде по-малко забавен или дори напълно лишен от забавен елемент, ако приканва публиката да подкрепя вредни етични убеждения, емоции и нагласи.

Откъс

СЪЩНОСТ НА ХУМОРА

Дъблинчанин на име Пат влиза в бар в Ню Йорк и поръчва три чаши ирландско уиски "Джеймисън". Изпива ги и си поръчва още три. И после пак. Най-накрая барманът пита Пат защо винаги си поръчва по три питиета едновременно.

Пат му казва, че така си представя, че пие с двамата си братя, които са далече – по-големият му брат е в Голуей, Ирландия, а по-малкият в Сидни. Пат става редовен посетител на бара и всеки път щом влезе, барманът му сипва по три питиета.

Един ден обаче, докато се настанява на бара, Пат казва на бармана: "Днес само две питиета, моля". "Съжалявам за загубата ти", казва барманът. "Каква загуба?", пита Пат. "Днес поръча само две питиета. Помислих си, че някой от братята ти е починал." "Не", отвръща Пат. "Просто днес не ми се пие, ще се въздържа."

Ако намирате този виц за забавен, то вие сте в състояние, което ще наречем "комическо забавление". А обектът на комическото забавление е хуморът. Тоест, хуморът, като този, който е илюстриран с горния виц, е това, към което се насочва комическото забавление.

За нашите цели ще приемем, че комическото забавление е емоционално състояние. Това е твърдение, което ще се опитаме да установим директно в следващата глава. Но засега просто приемете, че е такова, като страха или гнева, и ми позволете да ви покажа какво можем да направим с това предположение.

Емоциите са оценки, насочени към конкретни обекти, които биват оценени в светлината на определени критерии за целесъобразност и които предизвикват определени феноменологични и/или физиологични състояния в субекта, изпитващ въпросната емоция.

Страхът ми е насочен към даден обект – тарантула в спалния чувал (това създание определено отговаря на критериите за опасност; така че го оценявам негативно и това ме кара целият да се разтрепервам). Аналогично, комическото забавление е емоция, насочена към конкретни обекти, като вица по-горе.

Тези обекти отговарят на определени критерии (които ще бъдат обсъдени по-нататък). Външна проява на оценките е удоволствието, което изпитваме, и чувството на лекота, свързано с повишеното активиране на мрежата за възнаграждение на лимбичната система в мозъка.

Общото име за всички обекти, които пораждат комическо забавление, е хумор. Това имахме предвид по-рано, когато казахме, че хуморът е обектът на комическата емоция.
Думата "хумор" идва от латинското humor, което означава "течност"; имат се предвид и телесните течности.

Лекарите от древността са смятали, че благополучието на човека зависи от баланса между четири такива течности: кръв, флегма, черна жлъчка и жълта жлъчка. Когато тези телесни течности са в непропорционално съотношение, определени личностни черти са по-подчертани – излишъкът на кръв например прави хората сангвинични, тоест склонни към преголяма възторженост.

Така "хуморът" е започнал да се свързва с представата за човек, чийто темперамент се отклонява от нормата. Такива хора са били смятани за ексцентрични; до XVI век те се възприемат като будещи смях и следователно – достойни за имитиране и подигравка от комедийните актьори. В резултат "хуморът" се превръща в това, което правят хумористите.

(Интересното е, че шутовщината има подобна етимологична съдба.
Започва като определение за имитаторите на клоуни и след това се превръща в качество само по себе си.)

Във всеки случай хуморът присъства повсеместно в човешкия живот. Намираме го навсякъде – на работа и в игра, в частни и обществени дела.

Понякога го създаваме сами; често плащаме на други да го създават за нас: например драматурзи, писатели, филмопроизводители, стендъп комици, клоуни и т.н. Според някои автори – като Рабле – хуморът е характерно човешко качество, нещо, на което е способен единствено нашият вид и никой друг; някои учени обаче твърдят, че шимпанзета, обучени в езика на жестовете, си разменят шегички и им се радват.

Но дори да не е вярно твърдението, че хуморът е уникално човешко изобретение, той, изглежда, е почти универсален компонент във всички човешки общества. Следователно не трябва да се изненадваме, че той е вечна тема за спекулации, особено от страна на мислители, които са достатъчно амбициозни, за да се опитват да коментират всеки аспект на човешкия живот.

В диалога си "Филеб" Платон твърди, че смехът, който съпътства хумора, е насочен към недостатъците, особено на хората, неспособни на себепознание. Тоест ние се смеем на хора, които не успяват да следват Сократовата максима "Познай себе си" и които вместо това се самозаблуждават, като си мислят, че са по-мъдри, отколкото са, или по-силни, или по-високи, или по-смели. Така за Платон забавлението съдържа елемент на злорадство.

В "Държавата" Платон изразява недоверието си към хумора. Той се бои, че хуморът може да предизвика пристъпи на онова, което Омир нарича "непокорен смях", а разбира се, Платон е подозрителен към всичко, което би довело до липса на рационален самоконтрол.

По тази причина е против поощряването на смеха в класовете на стражите в неговата държава и настоява да не им бъдат представяни богове и герои, които се смеят.

Също като ментора си Платон Аристотел определя хумора като форма на зложелателство. В своята "Поетика" той предполага, че комедията е започнала като хулни песни, може би като гръцка версия на днешната афроамериканска практика на разменяни между състезателите обиди във формати като "Тостове", "Дузини" и "Йо, мама" (например: "Леле, майка ти е толкова дебела, че са ѝ нужни два пощенски кода").

Аристотел твърди, че театралната комедия от неговото време изобразява хората като по-лоши, отколкото са в действителност. За разлика от Платон, Аристотел допуска хумора в добродетелния живот, тъй като подобен живот трябва да включва игрова отмора като противотежест на всекидневните дейности. В своята "Никомахова етика" той изтъква, че духовитият човек с изтънчен вкус намира средата между прекомерната веселящина на шегаджията, от една страна, и липсата на чувство за хумор на простия и недодялан човек, от друга.

Освен това, предупреждава Аристотел, смехът на добродетелния човек трябва да бъде благоприличен и умерен. Аристотел е съгласен с Платон, че смехът може да излезе извън контрол. Той предупреждава добродетелния човек за рисковете от шутовщината – невъзможността да се противопоставиш на изкушението да предизвикваш смях, без значение по какъв повод и с какви средства. Такъв човек едва ли би могъл да се смята за надежден гражданин.

Недоверие към хумора може да се намери и при Епиктет, и при стоиците, които подобно на Платон наблягат най-вече на емоционалния самоконтрол. Бащите на Църквата като Амброзий и Йероним, от своя страна, са усвоили стоическото подозрение към смеха, въпреки че самият Исус, изглежда, го е ценял високо.

Както показва списъкът на вече изброените, хуморът е тема, обсъждана от множество известни мислители, сред които не само посочените дотук, но и други, като Декарт, Паскал, Хобс, Кант, Хегел, Хазлит, Шопенхауер, Киркегор, Фройд, Бергсон и Кьостлер (за да назовем поне неколцина).

В техните трудове изпъкват някои повтарящи се теоретични подходи към хумора. А най-добрият начин да стигнем до дъното на нещата е да изследваме силните и слабите страни на основните налични теории.