Мойца Кумердей - Жътвата на Хронос

„Жътвата на Хронос“ пренася читателя в 16 в. в земите на Вътрешна Австрия (по-конкретно – днешна Словения), област, измъчвана от постоянни междуособици и борба за надмощие между местната протестантска аристокрация и властващата католическа Хабсбургска династия – а най-очевидна жертва на зараждащата се Контрареформация е обикновеният народ.

Многопластов и полифоничен, романът рисува пъстър портрет на Ренесанса, пропит от хуманистични опити за възкресяване на античността чрез изкуството, нови научни открития и оживени философски и богословски дебати. Това е време на интриги, взаимни обвинения в ерес, политически машинации и изгаряния на кладата, епоха, родила палачи и жертви в името на Бог, на суверена или на общото благо, и необикновени личности, осмеляващи се да се противопоставят на господстващите порядки и да вярват, че светът може да бъде променен към по-добро.

Написан на богат, на моменти умишлено архаичен, но винаги забавно съвременен език, изтъкан с хумор, „Жътвата на Хронос“ тематизира суеверието, погрешните убеждения и избирателната памет, иманентни за човечеството и до днес, както и изконните въпроси за Бог, битието и небитието.

За автора

Мойца Кумердей (1964) е словенска писателка, доктор по философия, а също и критик в различни сфери на изкуството, сред които танц, пърформанс и интермедиални изкуства. „Жътвата на Хронос“ е вторият ѝ роман (и общо четвъртата ѝ издадена книга) и е отличен с наградата на словенската критика „Критишко сито“ за книга на годината и наградата „Прешерн“ за най-високо постижение в сферата на изкуството на Словения за 2017 г.

Откъс

Дали беше сгодно време да си отмъстят на съседите, макар че можеха да им навредят и без видима причина, просто за удоволствие? Дали тази вечер да не уморят някой кокошарник, да завържат дупетата на кокошките, та да не снесат повече нито едно яйце? Ооо, да, да видят дали оная не е родила вече, и ако още не е, или ражда точно в момента, да увият пъпната връв около главата на детето в утробата ѝ, тъй че и най-вещата баба-акушерка да не може да го разплете.

Сред онези, които крояха такива планове и лелееха злостни мисли, нерядко бяха самите баби, на които хората се доверяваха в такива най-чувствителни и важни моменти като раждането на дете. Не за първи път се случваше веднага след като жената роди, акушерката да изтича с новороденото навън, да го вдигне във въздуха и да го прокълне, да призове мрачния си господар и да му го принесе в дар. А нейният господар не се отказва от некръстени душици. Понякога взима душата заедно с тялото, затова после хората се чудят, как така детето изведнъж умряло, като при раждането и докато още е било в корема на майката, не е имало нищо нередно. Понякога рогатият временно оставя тялото на мира и отглежда душичката в него като собствено дете, което върши злини според заръките му. Някои от тях наистина са негови деца, което не винаги се забелязва на пръв поглед. Детето изглежда живо и здраво, не е по-непослушно от другите палави деца. Но с времето грижовният баща започва да забелязва подозрителни знаци. Например, от такова дете се плашат животните, но пък лисица или вълк го доближават без страх, търкалят се в краката му като домашни котки или кучета. Или разпятието, когато детето минава покрай него, се накланя и завърта така, че ако Спасителят наистина беше прикован на него, кръвта би се стекла в главата му. В семейството започват да се случват нещастия, но никой не знае защо, и то точно в семейство, което е набожно и всички са с добро и чисто сърце, където не се чува строга дума и до удари се стига само ако е необходимо и оправдано. Семейство, в което всички в процесия обикалят на колене олтара и даряват дори повече, отколкото могат. Семейство, което няма препирни с никого, нито със съседите, нито с някого другиго от селото, нито с кмета, нито със свещеника, нито с графа, нито с някоя власт. След това един ден майката се подхлъзва и пада на гръбнака си така, че повече не става от постелята. След още няколко седмици някое от децата получава гнойни обриви по кожата и въпреки че знахарят му пуска кръв и слага пиявици да изчистят отровите от тялото му, детето изнемощява и прежълтява, докато бледо, позеленяло и изсъхнало, не заспи вечен сън. Но това не е всичко.

Семейството още не се е съвзело, и някой от членовете му пада от черешата и така се пребива, че до следващата пролет не става за никаква работа, а заради изпочупените си пръсти не може да счука дори орех или да свърши други подобни дребни занимания, с които хората запълват дългите, мрачни и студени дни и нощи през зимата.

За капак, след някоя пролетна нощ петнайсетгодишната им дъщеря, след като изяжда сутрешната си каша, започва да повръща, без да вдига поглед от земята, а на въпроса какво ѝ е, извива ръце в молитва, пада на колене и започва да се моли на Мария за помощ, сякаш не знае какво ѝ е. Добре е да се обръща към Мария, която по-добре от всички светци и светици и особено от Исус или Бога разбира защо на едно младо момиче най-напред му призлява рано сутрин, след това въпреки че яде малко, не спира да пълнее. - Кажи ми името! – крещи бащата, докато бие дъщеря си, която покорно понася ударите през сълзи, защото знае, че ги заслужава, и сега понася наказанието за краткия си грешен живот. „Името, името!“ – продължава бащата, докато я удря – „ти опетни името на семейството ни, никоя през последните поколения не е започнала да се въргаля с мъже толкова млада! (Което може би не беше вярно, но кой можеше да знае чие семе носи жената. Понякога дори самата тя не знаеше, а мъжът, когото посочеше за баща, в онези времена можеше само да повярва на думите ѝ, или пък да не повярва.) И тъй като ръката на бащата не се уморяваше, момичето се съгласи да разкаже и покаже всичко. Баща ѝ разкърши пръсти и се озърна дали да не вземе пушката, с която от време на време застрелваше бракониерски по някоя сърна в графската гора, или да хване сърпа, брадвата, косата или обикновен нож, и със заплашително изражение да ги размаха пред дъщеря си, за да назове незабавно името. Когато отново пристъпи към нея, я хвана здраво за главата и обърна погледа ѝ към закачената на стената икона на Дева Мария. Дъщерята промълви някакво име, първото, което ѝ хрумна в този момент.

 - Кой!? Не го познавам! Не е от нашето село! – изръмжа бащата.

 - Разбира се, че не е – плачеше тя, – защото не стана в нашето село!

Докато младият мозък съчиняваше някаква история, бащата се държеше за главата, въртеше се наляво - надясно и ръмжеше като мечка, че сигурно самата тя го е примамила и му се е предложила, нали я беше виждал как ходи да се фръцка даже пред ония седмината странници в имението на Костаншек, от които повечето хора се отвръщаха и кръстеха, само като ги зърнеха.

- Аз за нищо не съм виновна, всичко беше насила! – хлипайки, започна да разказва момичето.