Милен Миланов: Градината с криновете

За книгата

Присъствието на Милен Миланов в българската култура може да се обобщи с две думи: работа и отговорност. Методичната му съпротива срещу посредствеността, най-вече в перспективата на новия български театър и неговата история, въведе корекция в структурата на тази перспектива и формата на театралната история. Акцентът пада върху създаването на памет – при неутрализиране на натиска, упражняван от злободневното и конюнктурното. Влизането в историята, както го изповядва и практикува Милен Миланов, се основава върху безостатъчно дискредитиране на херостратовския комплекс. Действителното встъпване в нея е съзиданието – съзиждането на храма. „Другото е вятър“, настоява той - Георги Каприев

 

В книгите за хора на театъра често пъти театралността бива засилена: както в споделеното от „главния герой“, така и в отраженията в приятелските очи. Друго усещане оставя тази книга. Талантливото сценично присъствие и емоционалните отгласи са неотделими от мисълта за българския театър – напрегната, загрижена, насочена в различни посоки... В това отношение книгата оглежда Милен Миланов „вярно с оригинала“ и в убедителна цялост. Доколкото, разбира се, това е възможно при един питащ и питащ се, немирясващ и изненадващ човек. Ценно е написаното, скъпо ми е непрочетеното у Милен. И в двата случая следва продължение. - Юрий Дачев

 

 

Откъс

Милен Миланов е актьор с петдесетгодишна кариера и изключителна стабилност. Професионалният му път, тръгнал от Враца – преди ВИТИЗ – и продължен в Пловдив и София, знае достатъчно много върхове: от „Антихрист“ на Емилиян Станев/Иван Добчев до „Емигранти“ на Славомир Мрожек/Диана Добрева например. Почеркът на Миланов е разпознаваем.

На едно място казва: изграждането на човека е бавна работа. Решаващи са типът и качеството на това изграждане, следва да се добави. Той настоява, че трябва да имаш учител, когото да следваш, и силно подчертава значимостта на своите ученичества. Най-напред при Кръстьо Мирски, когото определя като единствения висок ерудит сред тогавашните водещи класове във ВИТИЗ. После – двете години в Пловдивския театър, където работи в общо девет пиеси с Любен Гройс, Иван Добчев и Юлия Огнянова. А в София: с Леон Даниел, Крикор Азарян, Асен Шопов...

Водеща е акцентираната още от Мирски изключителна значимост на интелигентността. Интелектуалното начало става основата както на актьорската работа на Миланов, така и на цялостното му присъствие. Той категорично отхвърля клишето, внушаващо, че актьорите трябвало да са нискоинтелигентни, трябвало да са първични, за да разгръщат спонтанно и без колебания интуицията си.

Според него, напротив, актьорската професия мощно създава навици за дълбок прочит – на текстовете, на действителността, на човека. Елица Матеева забелязва „строгостта на контролираната му ироничност“. Правилно. Миланов обработва интелектуално ролите си, дисциплинира ги и съблича действието от труфила и идеологии дори да са допуснати от автора или режисьора. Предизвиква в публиката съпреживяване, но провокира и активно мислене, умозаключаване, саморефлексия.

Милен Миланов има своята добре видима бразда в историята и настоящето на българския театър. Неговата значимост за цялата българска култура се надгражда главно от почти тридесетгодишното ръководене на фондация „А'Аскеер“, от организирането и структурирането на дейността є и ефектите от нея.

Той не е едноличен основател на театралните награди. Всъщност нещата започват не много сериозно. На 23 май 1991 г. се организира общософийски празник на театрите. Няколко актьори от Военния – Мариана Димитрова, Мимоза Базова, Георги Новаков, Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Мирослав Косев, Атанас Атанасов, Милен Миланов – решават да раздадат награди „като „Оскар“-ите. Шаржирането е откровено и очевидно. Шеговитото име „Аскеер“ е предложено от Новаков.

„Аскеер“-ите тръгват като галантен колегиален жест в изключително тежък период: време на желан и необходим разпад, но на колеблив, по-скоро никакъв градеж. В ход е спешен срив на компрометираната оценъчна система, но евентуалните нови норми са в зародиш. Срутват се критериите на публиката.

Театърът губи функциите си през предходния политически режим, който инвестира в него, изисквайки легитимиране на идеологическите си програми. Такова се предлага щедро. Но срещу него застава другата съществена функция на театъра от онова време – опозиционната. Той е една от много малкото публични територии, в които става възможно – въпреки натиска на цензурата – открито да прозвучи истината, напук на общата обществена лъжа. Същински театралните мотиви – когато са налице – остават рамка за реализиране на някоя от двете функции (бидейки присъща обикновено на втората). В началото на 90-те театърът е опразнен и от двете. Усилията му да бъде театър par excellence се сблъскват с неглижиране от страна на държавата и безразличие от страна на обществото, завихрено в политическия карнавал.

Първоначалният аскеерски импулс е да бъдат подкрепени достойнството и професионалната чест на театралните артисти. Той не остава еднократен акт поради външен напор – от страна на колегията. През 1992 г. е първата галавечер. В същата година Милен Миланов учредява първото НПО в областта на културата у нас – Фондация „А'Аскеер“ („Академия Аскеер“), и създава нейния устав. До средата на 90-те наградите „Аскеер“ се превръщат в културна институция, активно заявяваща и налагаща иманентни театрални ценности.

Тогава „Аскеер“ е единствената национална структура, създаваща едновременно висока социална видимост на театралното и нова сфера на неговата значимост. Става модел за оценяване и на други творчески общности. Успява да генерира дебати и да произвежда мащаби за качеството в театъра и културата изобщо. Неимоверно нараства отговорността.

Това е времето, когато начело на организацията е Милен Миланов. Може да се твърди, че той полага стратегическата перспектива на действие и влияние. При това пред фона на практически пълна липса на условия и структури, в които да се впише.

Висшата цел на заложената стратегия е структурирането на самостоятелна социална йерархия, успоредна на другите легитимни социални редове, но несъвпадаща с тях и необслужваща ги. Социалната йерархия на креативността, израстваща от собствените ценности на изкуството, знанието, духовността – йерархията на същинския елит.

 

Георги Каприев